Съвестта е вътрешен глас. Но откъде идва? Тя възниква от противоречието между кой и какво?
Нещо като между истината и лъжата.

Съвестта е близо до истината и до правдата, защото хората инстинктивно усещат какво е добро и какво е лошо, кое е истина и кое е лъжа.

Съвестта е шепот на истината. Не ни дава да хитруваме и лицемерим. Но ако ние постъпваме лукаво, не можем да спим и се разболяваме.

Понякога истината ни се изплъзва и остава незабелязана. Тя остава на границата между изкушението и злото.

Вземи коя да е лъжа и намери корените ѝ. Мрежата ѝ непременно ще ви доведе до страха.
Като цяло страхът е компонент на инстинкта за оцеляване.

Да се боиш, това е нормално. Особено, когато страхът е естествен и мигновен, но не и когато е скалъпен, заплетен и украсен с лъжа.

Луната бе станала червена като слънцето. Младият есей дойде да работи в гълъбарниците. Тъй като правилата на есеите бяха много строги и на мъжете им не бе позволено да докосват жена, която не е от семейството им, младежът Аарон, често работеше сам в малкия гълъбарник.

Въпреки това скоро се сприятели със Сара и двамата разговаряха с часове. Аарон бе само няколко години по-голям от нея. Бе благовъзпитан и красноречив. Заради това се ползваше с добра репутация, беше честен във всичко.

Двамата млади, които имаха толкова малко общо помежду си, често сядаха заедно по време на обедната почивка. Аарон говореше, а момичето слушаше, сякаш всичко, което той ѝ казваше, бе като просветление за нея.

– Идва Края на дните, – казваше Аарон, –  и хората от нашата  общност се подготвят, като признаваха греховете си. Следват пътя на светлината и принасят земния си живот в дар на Адонай. Ние няма да се бием срещу римляните, защото този свят, в който живеем, не е краят за нас. Ще възкръснем след смъртта си и ще засияем отново.

Сара бе сериозно момиче, по-зряло в сравнение с връстниците си, отговорно и ученолюбиво дете. Майка ѝ я бе научила да чете на арамейски и иврит.

Аарон бе впечатлен от нея и то с основание. Тя бе не само умна, но и красива. Освен това притежаваше чисто сърце. Не след дълго те започнаха да идват в гълъбарника по-рано от другите, така че разговорите им да започват веднага след като Аарон приключеше със сутрешната си молитва. Шепнеха си още от изгрева на слънцето. Този шепот стана мост между двамата.

Като другите в тяхната общност Аарон се обличаше само в бяло, а косата му бе сплетена на плитка. Той не носеше сандали, защото хората като него вярваха, че трябва да влязат боси в небесното царство и да изчакат там, докато светът бъде възкресен след Края на дните.

Аарон бе спокоен, усърден работник, учен мъж, който не се боеше да изцапа ръцете си. Бе дошъл да работи на гълъбарниците, защото вярваше, че усърдната работа и славенето на Бог вървят ръка за ръка.

Макар да бе млад, пишеше върху пергаментовите свитъци заедно със старейшините.Възрастните мъже от общността им казваха за него:

-, Буквите му са толкова красиви, че ангелите надничат над рамото му, за да им се наслаждават. Толкова е благочестив, че мастилото от бадемово масло, с което пише, се превръща в кръв и изглежда червено на страниците.

Бе решено, че той ще заеме мястото на главния старейшината, когато общността им почувства нужда от нов водач. Аарон и ръководителят на общността често седяха един до друг, опрели глави, потънали в размишления или молитва.

Майката на Сара Шела скоро започна да проявява недоволство от новия помощник. Пращаше го постоянно да работи в най-отдалечения гълъбарник, в който имаше място само за един човек, но Сара постоянно ходеше да му помага в това тясно пространство. Шела следеше внимателно Аарон с присвити очи и все по-често на лицето ѝ падаше сянка.

Един следобед, когато Сара се прибра, за да приготви леща и маслини, Шела отпрати Аарон.

– Можеш да си тръгнеш веднага – каза тя на есея. – Няма причина да оставаш повече днес.

– Нима не полагам достатъчно усилия? – изненада се Аарон. – Какво съм сбъркал?

– Няма никакъв проблем с работата ти – отговори Шела.- Просто нямаме нужда от теб тук.

Когато Аарон си тръгна Шела каза на жената до нея:

– Ако беше твоя дъщеря, и ти щеше да направиш същото.

Тя се боеше от привличането между Аарон и Сара. Не желаеше този мъж да бъде избраник на дъщеря ѝ. Аарон бе прекалено благочестив, за да вижда нещо друго, освен Бог и себе си.

Истината бе, че жената, която избереше, нямаше да ходи редом с него, а щеше да го следва, покорно свела глава.

Когато Сара се върна с храната, се изненада, че Аарон го няма. Лицето ѝ поруменя издайнически, докато се оглеждаше за него. Вдигна очи към майка си с огорчение и каза много тихо:

– Тя го отпрати, за да ми направи напук. Жестока е. Мисли само за това, което на нея ѝ се иска.

–  Тя ти е майка, – опита се да я успокои една от жените.

Сара свъси вежди.

– Майка, която не се интересува от щастието на дъщеря си .

Жените разбираха, че момичето е ядосано, за това грешеше относно майка си. Аарон не беше подходящ за нея.

За него казваха, че може да се моли без прекъсване, по цял ден, до появата на първата звезда на нощното небе.

– Виж как живеят есеите, – опита се да я смири една от жените. – Едва ли някоя майка ще иска за детето си живота, който водят жените на есеите. Живот, изпълнен с покорство, бедност и саможертва.

Всички виждаха какво ще бъде бъдещето на Сара, ако избереше да тръгне по този път, но тя самата не го осъзнаваше. Излезе намусена, измъкна се през тежките дървена порта, въпреки че не бе довършила работата си.

Шела тръгна след нея, но беше прекалено късно. Никъде не можа да открие Сара. Тя бе последвала Аарон до каменната плевня на есеите.

Сара беше послушно момиче, но сега бе решила да отдаде верността си на друг.  Какво можеше да направи Шела? Тя бе само майка, чието сърце бе разбито от неразумната постъпка на детето ѝ.

– Тя ще се върне, – опита се да ѝ даде някаква надежда една от жените.

Шела поклати глава. Бе достатъчно веща в пътищата на любовта, за да разпознае мрежата ѝ, дори сред мъждивата светлина на идващата вечер.

– Грешиш, – каза Шела с глас изпълнен с болка. – Тя вече си отиде.

Мариана  се закашля мъчително. Кирил внимателно я повдигна и намести възглавницата зад гърба ѝ. Той вече не издържаше да я глада в това състояние. А колко беше хубава, когато се ожениха. От тогава бяха минали 13 години. Беше му родила осем деца.

Сега тялото ѝ бе повехнало и измършавяло. Косите ѝ бяха посивели и лепнеха от пот по бледото ѝ чело.

– Ще ми простиш ли? – попита Кирил, когато пристъпът на кашлицата отмина.

– Отдавна съм ти простила, – опита се да се усмихне Мариана. – Знам, че работата те поглъща целия. Ти си щастлив само, когато работиш.

– Щастлив съм, когато ти си добре, – виновно отговори Кирил. – Виж донесъл съм ти нещо.

– Подарък? За мен?

– Разбира се, че е за теб, – засмя се Кирил, – да виждаш някой друг в стаята.

– Но това е медалът, който ти връчиха ….., – Мариана не можа да довърши, защото отново се закашля.

– Да той е, – съгласи се Кирил. – Накарах да му окачат верижка, за да можеш да го носиш като огърлица.

– Наистина ли ми го подаряваш? – В очите на Мариана се появи влага. – Ти си прекрасен човек.

– Не говори така, – засмя се Кирил. – Прекрасните мъже са най-лошите. – Надявам се скоро да се оправиш.

– Наистина ли вярваш в това? – гласът ѝ звучеше безнадеждно.

– Разбира се, че вярвам. Последния път лекарят остана много доволен от теб. Той каза, че състоянието ти се е подобрило.

– А за нас има ли подаръци?

Кирил се обърна. На вратата стояха децата му и се усмихваха, три момичета и пет момчета. Всичките бяха руси, като майка си.

– Как бих могъл да се прибера в къщи без подаръци за вас, – каза съвсем сериозно Кирил.

Децата се втурна към него.

– По-полека, един по един, ще има за всички!

Малките палавници възторжено притискаха до гърдите си получените подаръци. Всеки бе удовлетворен, защото баща им знаеше кой какво обича и от какво се интересува.

След това децата на пръсти напуснаха стаята, не искаха да притесняват болната си майка.

– Колко са щастливи, – лицето на Мариана сияеше.

– Ти ме дари с тези прекрасни деца, – каза Кирил. – Това е най-големият подарък, който можех да получа.

– През всичките тези години вярвах в теб. – каза съвсем тихо Мариана. – Ти правеше щастливи толкова много хора край себе си в дома ни. Бог те възнаграждава, защото си прекрасен човек. Ти си гений.

– Глупости, – възрази Кирил. – Аз съм практично мислещ човек с малко талант.

Мариана поклати глава.

– Бог те обича, повярвай! Тепърва ти предстои да получиш голямата награда.

– Не говори така. По този начин се говори само в църква …..

– Искаш да кажеш, когато хората се сбогуват, – поправи го Мариана. – Каквото и да стане, искам да мислиш за бъдещето си и децата. Обещай ми!

– Не, не….. – Кирил искаше да отговори, но гласът му пресекна.

Кърпичката на жена му цялата се обагри с кръв.

– Трябва да бъдем реалисти. Горе главата. – гласът ѝ се бе превърнал в дрезгав шепот. – Трябва да е възползваш от талантите си. Обещай ми! Така ще си ида по-спокойна.

Тя затвори очи и дробовете ѝ отново изсвириха…..

Ето ви една типична история от живота на математиците.
Когато умирал френският математик Чарлз Босю, около леглото му се събрали приятели и ученици.
Но Чарлз бил толкова слаб, че не можел да отговаря на въпросите им.
Някой от присъстващите отбелязал:
– Вижте, той вече и не диша!
Друг възразил:
– Почакайте! Босю колко е дванадесет на квадрат?
Чул се слаб шепот:
– Сто четиридесет и четири.

Колкото повече навлизах в дебрите й, толкова по-всеотдайно ми показваше хубостта си. Един безкраен свят от гъсто сплетени тантели, оцветени с всякакви отенъци на жълто, зелено, бакърено и калночервено.
Нейната хубост беше малко тъжна и уморена, но все още разкошна поради златото, с което младата есен я беше накичила. Безброй неподвижни жълти пламъчета, едни по-ярки, други по-тъмни, правеха въздуха наоколо да изглежда златист, оранжев, червен.
Безмълвието се нарушаваше само от едва чутия шепот на някое отронено листо .
По едно време забелязах, че златото  се е стопило и  една особена здрачевина е заляла гората. Да не се е свечерило, не ми се вярваше,
Междувременно вятърът се усили и гората ревна, сякаш хали я биеха с камшици, по-дебели от буките, а други надуваха бузи, за да изтръгнат от корен вековните й дървеса.
В това яростното блъскане на върхарите и скърцането на клоните,  което наподобяваше свличане на скали и прииждане на хиляди пороищами  ми се искаше да викам колкото ми глас държи:
— По-силно, по-гръмко! Удряйте тъпани, земята да се затрепери и небесата да се продънат! Още по-силно!
После бурята поутихна, ветрищата се укротиха, от небето закапаха първите едри и редки капки дъжд. Отначало пооредялата шума на дърветата ги задържаше, чуваше се само лекото ѝ тропане. Изведнъж захладня.
Стихията тържествено отвори пътя на есенните дъждове.