Дълго време бяха бродили из шубраците. Бяха изподрани и тук там бяха натъртени. Всеки от тях бе имал чувството, че се е изгубил, но накрая се събраха на една малка полянка.

Радой изчака някой да каже нещо. Но след като всички мълчаха, седна на земята и попита:

–  Какво мислите да правите сега?

Не последва никакъв отговор.

– Може би ще се откажете и  ще искате да се върнем. Поне обратният път ви е познат, знаете какво има там, но не знаете какво ви очаква напред, – някак тайнствено се усмихна Радой. – Нататък може да бъде и още по-зле. Не знаете дали този пущинак ще свърши след десет минути или след пет часа.

Групата продължаваше упорито да мълчи.

– Не си мислете, че съм ви оставил сами да се лутате из тия драки, – каза спокойно Радой. – Когато се канехте да пристъпите към неизвестното, колкото и маловажно да ви изглеждаше преди половин час, сега то се е превърнало в жизнено важно нещо за вас.

Останалите бяха натъртени, мръсни, изтощени и ядосани. Но Радой ги обичаше, дори когато не му обръщаха внимание и не търсеха помощта му.

– Като пренебрегнахте напътствията ми, всеки от вас съзнателно се отдалечи от сигурността. Разбира се вие бързо тръгнахте  и загазихте. Един неподготвен и беззащитен човек, попаднал на непозната територия, напряга до краен предел зрението си. Когато някой гледа в затъмнено място, у него се пораждат съмнения. Разконцентриран от трудностите по пътя, в душата му се прокрадва желание да се върне назад. Навярно цялото ви внимание е било насочено към дискомфорта, страха, съжалението и гнева.

– Но нали каза: „Последвайте ме“! – не се стърпя Данчо.

– Да но вие не го направихте и ме изгубихте от погледа си, – каза Радой. – Струваше ви се, че изобщо ме няма. Помислете добре, дори и тогава, ако бяхте спрели и ме бяхте повикали , аз щях да ви се обадя и вие отново щяхте да намерите правилния път.

Нямаше повече никакви възражения. Всички го гледаха настойчиво, за да разберат, какво ще последва сега.

– Имам планове за вас, – ободряващо каза Радой. – Ще напреднем още малко. Не позволявайте на случилото се да ви обезнадежди. Ще видите нещо, което до сега не сте чували и виждали.

Групата потегли бавно след водача си, но вече окрилена.

Рени тъгуваше, днес бе изгубила две приятелки, хора, които много обичаше. Те ѝ бяха посветили много от времето, уменията и ресурсите си, а сега ги нямаше.

– Баба ми би казала, че всички ще се видим в отвъдното, – поиска да я успокои Мая. – Някой ден всички ще се съберем там заедно.

– Наистина ли вярваш в това? – попита Рени.

– Понякога се съмнявам, – засмя се Мая, – иска ми се това наистина да е вярно.

– Знам, че съществуват някакви сили …., – каза тихо Рени.

– Трябва много да се внимава, когато става въпрос за сили, защото някои от тях са свирепи и диви, – намеси се Камен. – Никога не съм го искал, но веднъж в гнева си, едва не убих едно момче. Тогава обещах, че дойде ли такова нещо до мен, ще се въздържам.

– На кого обеща? – попита Мая.

– На Бога, – отговори Камен.

– Имам чувството, че си обещал не само заради Бога, – провокира го Мая.

– Истината е, че се уплаших, – смънка Камен. – Бог ми е дал сили, за да ги използвам за добро, с мъдрост и любов. А всичко останало трябва да контролирам и да не позволявам да припари до мен. Не бих искал повече никого да наранявам.

– Това ми напомня на водното пространство, – обади се Рени, – под което се крият толкова много неща, които не можем да видим.

– Камене, – каза Мая, – баба ми казваше, че Бог е в контрол на нещата.

– Да така е, – съгласи се Камен, – но и от нас зависи, как ще постъпим. В противен случай щяхме да бъдем като машини. Щяхме да действаме по команда. Но Бог ни е дал избор. Той иска правилно да преценяваме нещата и да решим, дали да направим или направим дадено нещо.

„Сили, – с болка си помисли Рени. – Дали Бог можеше да отнеме мъката и болката ѝ по изгубените приятели?“

Рени не веднъж бе слушала Камен да говори за Божията любов. Чак сега тя осъзнаваше, че ако някой може да я изтръгне от печалта ѝ, това е само Бог.

Утрото надникна зад пердето и погъделичка с един слънчев лъч показалото се носле на Янко.

Момчето бързо скокна и разтърка очите си. Протегна се и погледна към леглото си

След това бързо натъпка обратно падналата от леглото слама.

Тогава откри една мравка помъкнала тялото на червей, който беше няколко пъти по-голям от нея.

Янко едва сдържаше смеха си, докато я наблюдаваше как се опитва да се изкатери по сламата.

„По-лесно ще ѝ бъде, ако заобиколи това място, – помисли си момчето, – а тя се катери и пада, катери се и пада … вече няколко минути“.

Накрая Янко се смили над дребосъка и реши да му помогне.

Искаше да хване мравката за едно от крачетата ѝ, но съобрази, че може да го откъсне, ако тя се съпротивлява.

Вместо това, Янко повдигна червея, а мравката здраво се впи в тежкия си товар и бясно зарита с крачета във въздуха.

Янко я премести отвъд препятствието и очакваше поне изблик на радост от страна на мравката. Но уви, това не се случи.

Момчето много се изненада, когато видя как след като той пусна червея и мравката пусна плячката си. Обърна се към него и бясно размаха миниатюрните си антени.

Янко имаше чувството, че мравката му се кара.

– Извинявай, мила мравке,  –  прошепна момчето и весело се усмихна.

Мравката му се кара още няколко секунди.

След това отново хвана червея и потегли с тежкия си товар към дома си.

Виктор дълго се въртя около машинарията си. Предстоеше му да я изпробва. Влезе в нея и седна на седалката. Накъде да се отправи. Не искаше да е в далечното минало, защото се страхуваше, че ако нещо се повреди в машината му, можеше завинаги да остане там.

Смело написа 1860 година. Знаеше че машината му се отклонява няколко години напред или назад, но за него това нямаше голямо значение, защото ако се наложеше можеше да коригира ръчно нещата.

Натисна бутона и потегли. Имаше чувството, че е пътувал съвсем малко, но когато излезе навън разбра, че всичко се е променило.

Наблизо се бяха събрали много хора и изслушваха ораторите един след друг. Между чакащите да излязат на трибуната Виктор различи познато лице.

Не грешеше, това беше самият Абрахам Линкълн. Виктор се запромъква напред. Забеляза, че Линкълн се отдели за малко от групата и го последва. Абрахам се обърна внезапно, взря се изумено в момчето пред него и попита:

– Ти пък от къде се взе? И дрехите ти….., това някакъв маскарад ли е?

– Аз съм Виктор и идвам от 20.. година.

Президентът се изненада, но с нищо не показа това.

– Защо са се събрали тези хора? На какво присъствам, – бързо се окопити Виктор.

– А, откриваме …. няма значение, – махна президента с ръка. – Ти наистина ли си от бъдещето?

Виктор кимна. За доказателство посочи с ръка машината си, която бе избутал под близкия навес на двора, където нямаше много хора.

– При вас сега е война …., – позапъна се Виктор. – Вярвате ли, че Бог е на ваша страна.

Линкълн го погледна замислено:

– На 22 септември миналата година подписах закон, в който се казва, че от тук нататък всички роби са свободни. Край мен все още спорят, дали съм избрал подходящия момент за това.

– А не се ли страхувахте, че някои хора няма да се съгласят с тази декларация?

– Член от кабинета ми докладва, че по-голяма част от обществеността са против подписването на тази декларация.

– И какво направихте?

– Справедливостта е по-важна от обществената нагласа, – каза Линкълн. – Привикнем ли към оковите, ще ги носим цял живот. Нашето правителство и президентската институция целят да издигат човека. Аз съм противник на всичко, което го принизява.

– Смятате ли, че справедливостта подхранва властта? – попита Виктор.

– За това и подписах документа, – засмя се Линкълн. – И ще започнем да го прилагаме веднага. Ти ме попита, дали вярвам , че Бог е на моя страна. Честно казано този въпрос не ме вълнува много. Повече ме интересува дали аз съм на страната на Бога.

– Господин президент, – прекъсна разговорът им слабичък мъж в тъмен костюм, – очакват ви на трибуната.

Линкълн махна с ръка на Виктор и тръгна.

Погледът на Виктор бе привлечен от слаб писукащ звук, който идваше от машината му. Притича бързо до нея и се настани на седалката.

Това бе предупреждение, че трябва да се връща. На Виктор много му се искаше да остане още малко, но рискуваше да остане в този век, за това притвори очи и потегли…..

Елена и Радко живееха високо в планината. Те бяха двама възрастни хора, които се наслаждаваха на мира и спокойствието, които им предлагаха горите наоколо с пълни шепи.

На това място много рядко идваха посетители. Понякога се отбиваха близки и познати, но това не се случваше много често.

Един ден някой почука на вратата им.

– Ще ида да видя кой е, – каза Радко на жена си, която чистеше зеленчуци в кухнята.

Той излезе на вън и се забави доста, но когато се върна радостно връхлетя в кухнята.

– Ели, ела! Това непременно трябва да видиш.

Тя избърса ръцете и в престилката и последва мъжа си.

Пред къщата двама мъже разтоварваха някакви сандъци. Радко приближи до един от сандъците и махна капака му.

– Ела и виж, – обърна се той към жена си, – Те се върнаха отново при теб.

Тя пристъпи напред и надникна. Земята под краката ѝ се залюля, имаше чувството, че ще припадне. Протегна ръка и извади книга с твърда подвързия.

– Върнали са ми книгите, – едва не извика Елена.

– Да, това са твоите книги, – възторжено протегна ръце Радко към тях.

– Какво се е случило? – недоумяваше Елена.

Преди години ѝ бяха забранили да пише, защото се бе противопоставила срещу унищожаването на природата и животните. В книгите си разкриваше корупцията и алчността на определени хора, които бяха готови за пари да унищожат хиляди декари гори, да отровят всичко  край морето, само и само за да задоволят собствените си интереси.

На тези хора не им харесваше критиката ѝ и те забраниха книгите ѝ, отнеха ѝ ръкописите, а сега ѝ връщаха всичко. Каква бе станало?

Мислите на Елена я върнаха назад. Тя си спомни един окървавен младеж, който преследваха банда мошеници, готови да го обвинят в неща, които не беше извършил. Тогава го бяха скрили с Радко и му бяха помогнали да избяга.

Когато разтовариха и последния сандък един от мъжете се приближи и попита:

– Вие ли сте Елена Христозова?

Елена кимна притеснено с глава.

– Това е за вас – и ѝ подаде плик. – Желаем ви приятен ден.

Елена с разтреперани ръце отвори плика. Там имаше малка бележка. В нея пишеше:

„Елена, едно запомни, писателят, който живее в теб не бива да умира. Енчо“.

Очите ѝ се изпълниха със сълзи. Тя ги избърса с престилката си и прошепна:

– Бъди сигурен, Енчо, …. няма да умре.