Прежуряше, бе непоносимо горещо, но на Сашо му бе весело на сърцето. Той бе млад човек едва навършил двадесет и две години.

Работеше на една фадрома. В кабинка бе чисто и приятно, но напечеше ли, ставаше истински ад.

Мислите на младият човек бяха насочени в друга посока. И въпреки зноя, той си подсвиркваше и се усмихваше на себе си.

Всички му се чудеха:

– От къде тази жизненост и енергия?!

Всичко се заключаваше в една обикновена стара китара, която бе закупил на поредната разпродажба в района му.

Тя бе очукана и по нея имаше множество лепенки, на които вече нищо не можеше да се прочете, но гласът ѝ …..

Сашо бе пленен от звучността на този инструмент. Той бе постоянно в ръцете му, когато бе свободен, а във фадромата си мислеше как отново ще бъде с него.

Той много късно се научи да свири на китара, въпреки, че музиката бе постоянния му спътник още от детството.

Искаше да свири на някакъв инструмент, но родителите му нямаха пари, за да удовлетворят желанието на сина си.

Мечта му се осъществи едва, когато бе на деветнадесет години. Бързо схвана гамите и по слух започна да налучква мелодиите, които чуеше.

Но днес бе по-особен ден за него. Той бе съчинил песен и много му се искаше, някой компетентен музикант, да му каже мнението си за нея.

В квартала живееше композитор, не бе много известен, но хората си подсвиркваха и тананикаха негови песни. Сашо реши да отиде при него.

Бе много притеснен. Това бе първата му рожба. Придаваше си смелост, като си казваше:

– Дори и да не я одобри, какво от това, все пак аз съм любител ….

Но сърцето му пърхаше и не можеше да се примири, че ще се сблъска с неуспеха.

Композиторът търпеливо изслуша младежа. Чу и историята му за голямата му мечта да свири и как се е осъществила тя.

Той бе човек на средна възраст и бе преминал през много неща. Бе преживял успехи и падения, затова бе много внимателен със Сашо.

– Вие карате фадрома и строите пътища. Професията ви е много хубава, мнозина мечтаят за нея. Съветвам ви да продължите да работите там, където сте по-добър и работата ви се оценява високо.

Композиторът видя разочарованото лице на младежа и добави:

– Представете си, че един влиятелен човек, се е увлякъл да композира. Тъй като няма опит и не му достигат и много други неща, не бих го хвалил заради позицията, която заема. Бих му казал:“Вие имате толкова отговорна задача, да се грижите за добруването на другите. В това сте по-полезен, продължавайте усърдно в делото си.

Можем да имаме увлечения в едно или друго нещо, но нека да правим това, в което сме най-добри. Тогава ще се чувстваме удовлетворени и щастливи.

Петър бе само на двадесет и четири години. Скоро бе завършил Библейски колеж. Той обмисляше сериозно къде трябва да започне работа, за да има успех начинанието му.

Спря се на една стара църква, която отдавна бе затворена. Върху прозорците и вратата ѝ бяха заковани дъски.

– Тази църква едно време наброяваше осемстотин човека и тази част на града се водеше за елитна, – разказваше му един възрастен човек от местните жители. – Но сега по-заможните се преместиха в големия град и останаха по-бедните, а църквата се разтури.

Петър намери останалите макар и малцина членовете на църквата и им заяви:

– Ще отворим църквата!

– Но от къде ще намерим достатъчно хора за службите? – обади се разтревожен един от събралите се мъже.

– В града ви има старчески дом, – започна Петър. – Вече се уговорих с управителя му да пусне за сега четиридесет възрастни хора, които пожелаха да посещават богослуженията в неделя.

В неделя освен хората от старческия дом имаше петима от старите членове на църквата.

Петър започна развълнувано и вдъхновено първото си слово:

– Ще организираме евангелизационна кампания в нашия град. Всяка вечер ще се събираме за молитва и ще разпределяме, кой кои улици да обходи, за да се срещне с живеещите там и да им предаде Благата вест. Така ще започнем да свидетелстваме на хората за Христос и Неговата любов. А в неделя ще се събираме тук за богослужение.

Един месец по-късно в неделя църквата бе посетена от двеста и тридесет човек. Но това не остана така. Повярвалите в Господа нарастваха много бързо. Това засегна и околните селища.

Година по-късно рядко можеше да се срещне човек в района, който да да не знае, какво Исус е направил за него.

Цветан и Бойко отново бяха заедно. През последните дни само си чатиха.

Епидемията отнела живота на доста хора, бе предизвикала човеците да търсят защита зад стените на домовете си.

Това бе и основната причина двамата приятели да бъдат толкова дълго разделени.

– Божите пътища често са обвити в мистерия, – загадъчно оповести Цветан.

– Но само на Божите деца е дадено да знаят неговите тайни, – веднага го контрира Бойко.

– За външното око Господните действия понякога изглеждат мрачни и ужасни, – продължи отчаяно Цветан.

– Повярвалите в Бога не се задоволяват само с това, което се вижда на повърхността. Чрез вяра те проникват по-дълбоко. Така те откриват скритото и разбират смисъла на всяко проявление.

– Вярващи, та вярващи, а нима Бог не се открива на всички хора? – ядоса се не на шега Бойко.

– Не съм казал такова нещо, – спря го Цветан. – Често скъпоценните диаманти се пакетират в груба кутия, за да скрият ценното съдържания в тях. Не се притеснявай ако опаковката е обикновена. Обикновено Божията любов, милост и мъдрост са скрити в нея.

– И ако приема това, което е изпратено от Него? – в гласа на Бойко се чувстваше несигурност.

– И се довериш на Божията доброта, – Цветан продължи казаното от приятеля му, – ще узнаеш тайните на Неговия промисъл. И най-вече ако се подчиниш на Христос ще преодолееш всички препятствия в живота си.

– Дори, когато съм притеснен и угнетяван? – все още неверието надделяваше в Бойко.

– Не се опитвай да се освободиш от ръцете на Грънчаря, имам предвид Бог. Силата Му ще се изяви в твоята немощ.

– И защо?

– Целта Му е не само да направи от теб изящен съд, а такъв който би бил полезен за другите и да послужи за тяхно благословение.

Манол бе презрях и отритнат от хората човек. Той много тъгуваше, че от църквата в тяхното селище бяха останали само руини.

Болката му бе толкова голяма, че той често падаше на колене и се молеше:
– Къде е църквата Ти, Господи. Останаха само руини, а хората се пръснаха ….

Един ден Манол ясно чу глас:

– Моят разрушен дом възстанови.

Манол запретна ръкави. Започна да трупа дървета и камъни, а на всеки срещнат предлагаше:

– Ела да възстановим нашата църква.

Едни му се присмиваха:

– Ти си луд! Заел си се нещо, което не е по силите ти.

Други само клатеха глава и го подминаваха, а имаше и такива, които се правеха, че не го забелязват.

Той знаеше, че го чака много работа, но не се отчайваше. Облечен в стари, износени и избелели дрехи, мъкнеше дървета и камъни на гръб.

Ядеше само, когато някой му подхвърляше макар и сух хляб, а спеше на земята близо до руините.

С Божия помощ и няколко души, вдъхновени от неговото упорство и усърдие, Манол успя да възстанови храма.

„Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите, също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните“.

Станимир разпалено размахваше ръце.

– Вдъхновяващо е, когато гледаш хората да са отдадени на нещо и да преследват настървено мечтите си.

– Ето Минка, – подкрепи го Атанас, – завърши само за три години колежа и веднага пое задача, която напълно я ангажира.

– Тони искаше много да има кола, – обади се Стефан. – Той е сладкар. Печеше и продаваше торти и това го правеше доста усърдно, докато събра необходимата сума.

– Борисов, – спомена идола си Стамен, – си е поставил за цел, с продажбите си да задоволява нуждите на сто нови хора всяка седмица.

– Това са нечии стремежи, в които нищо лошо не виждам, ако не се прекалява, – поклати глава бай Дамян, който седеше на близката пейка и слушаше разговорът на младежите, – но има по-важни неща които трябва да търсим.

– И какво е по-важно? – напери се Станимир.

Останалите погледнаха недружелюбно старецът, който се намеси в разговорът им без някой да го е канил.

– В отчаянието си, борейки се в пустиня, цар Давид викаше: „Боже, Ти си мой Бог, от ранина Те търся. Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида, в една пуста, изнурена и безводна земя“ и Бог го привлече близо до себе си, – каза спокойно бай Дамян. – Дълбока духовна жажда на Давид можеше да се задоволи само в Божието присъствие.

Младежите го зяпнаха изумени, а възрастния човек продължи:

– Давид си спомняше за срещите с Бога, как живееше в Неговата всепобеждаваща любов и единствено бе удовлетворен, когато хвалеше ден след ден Господа.

– Ти се майтапиш, – нерешително, съвсем тихо каза Станимир.

– Дори през нощта размишляваше за Божието величие и признаваше Неговата помощ и защита, – усмихна се старецът.

– И ся к’во? – повдигна рамене Стефан.

– Божият Дух ни изобличава за греховете ни и ни приканва искрено да търсим Бога. Само от Създателят си можем да черпим всички добри неща, – заключи бай Димитър.

Една част от младежите подигравателно и пренебрежително се отнесоха към думите на възрастния човек, но други, макар че бяха много по-малко, сериозно се замислиха.