Борис беше само на 11 години. Той беше аутист.

Скоро му се наложи да положи изпит. Въпреки, че се стараеше, резултатът не бе такъв, какъвто той искаше.

Борис се прибра в къщи и отчаяно започна да удря по масата с двете си ръце:

– Провалих се, а беше толкова лесно, – негодуваше той. – Прочетох всичко, научих го, а се подадох на страха си, който изтри всичко от главата ми. Как ще се покажа пред мама и татко, съучениците и господин Петров, които ме подкрепяха през цялото време?

Борис плачеше и удряше безмилостно „тъпата“ си глава.

Родителите не знаеха как да успокоят сина си, за това се обадиха на любимият му учител Петров:

– Боби е отчаян, резултатът от изпита му не е толкова лош, но той смята, че се е провалил. Моля ви помогнете му, той ви уважава и слуша.

Петров много скоро посети дома на Борис. Учителят видя отчаяната физиономия на момчето. Погледна го спокойно и му каза:

– Тези тестове от изпитите не могат напълно да оценят твоите способности.

– Но нали тези резултати са важни? – каза объркано Борис.

– Боби, но ти имаш толкова много таланти, – каза Петров, – които един тест не може да оцени.

Борис недоверчиво погледна учителя си:

– Какви таланти? – смънка неразбиращо той.

– Ти притежаваш безценен художествен талант. Умееш да работиш в група, – започна да присвива пръстите на едната си ръка учителят при изброяването.

Борис като чели се събуди от болката и недооценяването си и внимателно се заслуша в думите на Петров.

– Твоята независимост също расте, – продължи учителят, – имаш неподправена доброта, изказваш собственото си мнение за нещата, умееш да се сприятеляваш с връстниците си, обсъждаш и оценяваш собствения си напредък.

– Той има доста спортни и музикални успехи, – допълни майка му.

– Ние се радваме, че имаш толкова различни таланти, – усмихна се добродушно Петров. – Всички те те правят особен и ценен. Ти се развиваш и си прекрасен млад човек. Много се гордеем с теб.

Борис бе застанал с отворена уста и поглъщаше изненадано всяко умение от своите „дарби и таланти“. За него това беше нещо изумително.

„Нима аз притежавам всичко това?“ – помисли си момчето.

– Благодаря ви, господин Петров, за всички мили думи, които казахте за мен, –  Борис вдигна палец нагоре и се опита да се усмихне.

Като човек с нежна и добра душа, Маейербер винаги изразявал искрените си съболезнования на хора страдащи от всякакви недъзи.

Знаейки тази черта  на Майербер, Росини по време на срещата им тъжно съобщил:

– Моето здраве е разрушено.

Когато го попитали:

– Защо постъпвате така?

Росини отговорил весело:

– Чувствам се отлично, но моят приятел толкова искрено желае да изрази съболезнования към всички, че аз не искам да се лиша от това удоволствие.

Всичко беше готово за живот на земята, но не е имало човек, който да я обработва.

Човекът,  венецът на Божието творение е създаден от безполезен и безсмислен прах от земята, но дъхът на Бог дойде в човека и той става „специален прах“.

Бог е създал всеки по Свой образ. В нас пребивава Неговия дух.

Ето защо ние можем да обичаме Бога, ближния и да ценим своя живот в Бога.

Един ден, когато Бог ни призове, ние ще се върнем при Него.

Казват, че за да може човек да създаде шедьовър му е необходимо вдъхновение, вяра в себе си и великолепно майсторство. Твърдят, че шедьоври създават само гениите.

Разбира се, това твърдение е вярно, но не напълно.

В края на краищата, някои впечатляващи произведения на изкуството могат буквално да се появят от изневиделица! При това, тяхната красота и оригиналност, няма да бъде поставена под въпрос.

Например, можете да пуснете на пода бои, а те се смесват в оригиналната и красива картина.

Не вярвате ли? Тогава вижте тази картина. Тя е пример за случайност и непредсказуемост, но въпреки това е шедьовър на изкуството

Тя просто смеси боите, а получи цяла космическа Галактика.

На площад Масена, за да могат зрителите да си отдъхнат, бяха пуснали Равел, звучеше Болеро. Старци танцуваха… Скоро щяха да пуснат и фойерверките.

Изведнъж се чуха тъпо звънтене и истерични писаци. Като че ли започваше война. Това бе ужасно. Чуваха се сирени, доброволци спираха колите си, за да дадат път на полицаите.

Всички бягаха. Мнозина плачеха.

– Какво става? – питаха хората, усещайки, че нещо не е наред.

– Камион се вряза в гъста тълпа от хора, – обясни някой уплашено и продължи да бяга.

На балкона на хотела стоеше 14 годишно момче. То гледаше с ужас как камион, който се носеше по улицата със скорост около 70 километра в час, съзнателно се вряза в тълпата и мачкаше хората. Това щеше дълго време да остане в съзнанието му и щеше да се явява като кошмар в сънищата му.

Всичко бе станало внезапно. Суматоха, отчаяни викове …. цялата картина бе жестока и зловеща. Хората тичаха, крещяха, стенеха и носеха на ръце децата си. Всеки бягаше, за да спаси живота си.

Хората се блъскаха, тичаха по улицата. Младеж се помоли на мъж, който стоеше на прага:

– Моля ви пуснете ни вътре.

Човекът се дръпна, след него влязоха още няколко души и треперейки чакаха да свърши всичко.

Виктор мислеше, че това е някаква шега, но след това видя камион да се движи на зигзаг към него. Той побегна с другите търсейки безопасно място.

Врати се отваряха и приютяваха, част от бягащите.

Това беше ужасно клане. Имаше тела навсякъде. Камионът мачкаше всичко по пътя си. Той караше криволичейки и хората не знаеха на къде ще отиде след това.

За камиона нямаше прегради, той сриваше стълбове и дървета.

Някой хора се бяха качили на вратата на камиона, опитвайки се да го спрат.

Накрая всичко свърши. Разчленени и обезобразени тела лежаха на улицата. Беше ужасно. Хората падаха и плачеха над телата.

Мъртвите изглеждаха много, покриха ги с по един бял чаршаф. Мъката и болката щяха да продължат много след това.

Ние не бива да живеем в свят като този. Необходимо е любовта и мирът да се установят между хората. Тогава няма да бъдем свидетели на такива кървави трагедии.