Сред зейналата празнина, от отсечени дървета, ме налегнаха мрачни мисли.

Колко много години ще трябват на тази гора, да заличи раната, която ѝ е нанесена за броени часове?

Много от нас може би няма да ги има, когато над прерязаните дънери ще се извисят отново високи дървета, които ще възстановят величествените си корони.

Природата  бавно и търпеливо, без да престава, упорито възстановява това, с което минаващият през нея човек я наранява и загрозява. Тя е великодушна, но последствията са пагубни за нас.

Приема капризите ни, но ни наказва за опустошенията, които без да се замисляме, ѝ нанасяме.

Джей Саливънт от Джорджия бил много изненадан, когато открил в градината си пламтящ кратер, който се появил след падането на метеорит на мястото.

Мъжът разказал:

– Бях в къщи, когато чух от улицата звук, напомнящ взрив или силен удар. Помислех, че наблизо е станала катастрофа и бързо излязох навън.

Но никакви блъснали се коли не намерил. Скоро забелязал кръг от обгоряла трева и видял истински кратер с малък камък в розов цвят в средата.

С помощта на джобно ножче мъжът извлякъл метеорита от дупката и тогава го разгледал внимателно.

Можем само да се радваме, че необикновената „изненада“ е долетяла на поляната, когато там не е имало човек или животно.

Ганчо наблюдаваше съсредоточено гнездото. То бе точно на електрическия стълб. Към съзерцанието се присъедини и бай Христо.

В гнездото две малки щъркелчета подаваха глави. Долетя от някъде единият от по-големите щъркели. Той носеше в клюна си сух клон. Положи го в гнездото и изщрака с клюна си.

– Интересни са?! – констатира бай Христо, като не откъсваше поглед от гнездото.

– Гледам ги и се чудя дали вече са преминали урока за разперване на крилата над гнездото, – каза като че ли на себе си Ганчо.

– Как да разперват криле? – попита бай Христо.

– Наблюдавал съм ги не един път, – усмихна се Ганчо. – Майката най-напред хваща щъркелчето за шията. Издига го над гнездото на два три метра и го пуска.

– Малкото няма ли да се пребие? – ококори очи бай Христо.

– При падането щъркелчето пърха с криле и плавно се спуска в гнездото, – каза Ганчо. – Щом бащата разширява гнездото, сигурно наближават тези уроци.

– Интересно, това никога не съм го наблюдавал, – поклати глава възрастния човек. – Виждал съм как прелитат до близкия покрив, но този полет над гнездото …. Дори не съм чувал за него.

– Преди да се научат да прехвръкват до близкия покрив, майка им ги учи да разперват криле над гнездото – уточни Ганчо.- Това е първият им урок.

– Интересно наблюдение си направил, – каза бай Христо.

Ганчо доволен от похвалата, продължи да разкрива резултатите от наблюденията си:

– В цялото село има около 15-20 гнезда. Това означава, че всяка пролет в село долитат 30-40 щъркела, а есента отлитат три пъти повече, – започна да пресмята Ганчо на глас.

– Цяло щъркелово нашествие, – засмя се бай Христо. – Навярно заради това, че тук има река, много храна, пък и хората не са лоши.

– Не е само това, – поклати глава Ганчо. – Надолу по реката има и други села. Там хората също не са лоши, но защо няма толкова щъркели?

– Интересно защо?

– Защото щъркелът усеща къде най-малко бие градушка и там си вие гнездото, – започна да обяснява Ганчо.- Тези птици вият гнездата си на открито. Представете си какво ще стане, ако над село започне опустошителна градушка. Яйцата им и малките им ще бъдат унищожени от ледените топчета. Не сте ли забелязали, че градоносните облаци ни заобикалят? Е, чукне малко, но слаба работа.

– Нима щъркелите имат карта на местата, където пада град и избягват там да вият гнезда? – усъмни се бай Христо.

– Така излиза, – заключи Ганчо.

Във викторианска Англия били на мода алтернативните направления в медицината, в това число и хидротерапията.

Едно от продаваните лечебни средства била вана люлка..

Тя била направена по такъв начин, че намиращият се в нея човек я движел и така получавал ефекта от въздействието на морските вълни

Модното развитие на обувката има древна история. До сега на краката на съблюдаващи модата хора могат да се видят необикновени по форма и структура ботуши и обувки.

Пътят за усъвършенстване на обувката е много дълъг.

Нека отидем в 18 век. Тогава в Япония са носили обувки наречени „окобо“.

Те напомнят на сабо на висока платформа, леко скосени отпред. Височината им достигала 15 см.
Обувайки тази обувка, човек „се издигал“ над земята.

Това е било необходимо, за да се запази кимоното чисто, което както е известно има дължина достигаща до пода.