Тихомир въздъхна тежко:

– Животът е пълен с разочарования някои големи, други малки.

– Обикновено реагираме енергично и безрезервно, – усмихна се Пламен.

– Но нашите разочарования са обикновени, – отбеляза Борис.

– Докато живееш на тази земя, ще се сблъскаш с безброй възможности да изгубиш нервите си заради дребни, сравнително незначителни събития, – плесна с ръце Иван.

Дядо Стамен седеше на пейката и слушаше разговора на младежите. Той не се стърпя и се обади:

– Когато сте изкушени да изгубите нервите си заради дребните неудобства на живота, отвърнете се от гнева, стреса, горчивината и съжалението. Вместо това се обърнете към Бог.

Младежите леко се усмихнаха и махнаха с ръка, а старецът добави:

– Ако го направите и следвате заповедите Му, ще получите безценен дар, дарът на мира.

– Мир, – възкликна Пламен. – Кой ще ти го даде днес?

– Само Бог, – кротко отговори старецът.

– Глупости, – смръщи вежди Тихомир.

– Обречени са горещите глави! Нещастни са онези, които губят самообладание и са твърде горди, за да кажат „Съжалявам“, – на свой ред въздъхна дядо Стамен.

Но никой не го слушаше.

Младите хора се хилеха и бяха готови да се подиграват на възрастния човек, за съвета, който им бе дал.

В групата пак бяха се върнали на въпроса:

– Защо не споделяме вярата си?

– Обикновено човек говори за това, което обича, – наклони леко глава напред Милен.

– Така е, – съгласи се Генчо. – Моя дядо постоянно ни говори за градината си, където обича да ходи и с голямо желание обработва.

– Леля Мария пък непрекъснато говори за внуците си, – размаха ръце отегчително Мая. – Колко прекрасни били. Какво правели и т.н.

– Естествено е да говорим за нещата, които обичаме, – потвърди и Тодор. – За това с радост споделяме около какво е изграден живота ни.

– Мисля, – смръщи вежди Деси, – че има много причини да не споделяме вярата си…

– Но една , която е доста неудобна, е, – прекъсна я Найден, – , че не обичаме Бог и животът ни може да не е изграден около живота с Него в Неговото Царство.

– Не се ли изсилваш малко? – попита Стефан.

– Но помислете за това, ако всички около вас знаят любимия ви футболен отбор, но не много за вашето ходене с Христос, тогава? – Найден леко присви очи.

– Независимо дали приемате това или не, – сбърчи нос Милен, – но за да бъдете добри свидетели за Господа, ще трябва да изградите своя ежедневен нормален живот около Христос.

Всички се съгласиха.

В стаята бе тъмно. Калина бе легнала и разсъждаваше трескаво на глас:

– Така съм си добре сама, пълна изолация. Така се чувствам безопасно и мога да контролирам положението.

Дядо ѝ казваше:
– Самота, …безопасност?! Това е опасен начин на живот. Така човек пренебрегва реалният живот и не само това ….

А баща ѝ твърдеше:

– С изолацията се отдалечаваш от хората и от всички предимства и награди, които вървят с нарастващите взаимоотношения.

А баба ѝ я учеше:

– Сам ли си, какъв характер ще изградиш? За промяната му имаш съвсем малък шанс.

Съседката само добавяше:

– Мисленето ни става неоспоримо. Така вредните проблеми, с които се бори човек, растат и процъфтяват в плодородната почва, която им осигурява изолацията.

Брат ѝ я съветваше:

– Присегни се и докосни някого, с други думи поинтересувай се от него. Предложи му помощта си. Ако се интересуваш от другите хора, ще придобиеш повече приятели. Това е много по-силно, отколкото да ги накараш да се заинтересуват людете от теб.

Калина не слушаше никого и си държеше на своето, но положението ѝ изобщо не изглеждаше да е добре.

Жегата бе непоносима. От вън лъхаше горещ въздух.

Павлин и Стоян се бяха скрили под сянката на едно голямо дърво.

– Глупаците винаги говорят глупости, – заяви Павлин.

– А мъдрият преживява всичко със сърцето, – добави Стоян. – Так то става по-проницателно.

– Нали помниш баба Марга? – и Павлин описа с ръце дребната и слаба фигура на жената.

– Да, – потвърди Стоян, – мила и спокойна старица. Тя живееше само в нашето село. Никъде не ходеше.

– Но в замяна на това, – плесна с ръце Павлин, – тя познаваше света през призмата на селото и неговото ежедневие.

– Познаваше го доста задълбочено, а чрез него отсъждаше за света, – усмихна се Стоян.

– Тя обичаше хората, но не се доверяваше на човешката им природа, – поклати глава Павлин.

– Баба Марга бе мъдра жена, – отбеляза Стоян. – Нейната мъдрост идваше от придобития ѝ опит.

– Можеш да имаш опит, но трябва да знаеш как да се учиш от него, – повдигна рамене Павлин.

– Като се е учила от него, тя бе развила проницателност в сърцето си.

И двамата бяха убедени, че човек, който се учи от опита си, придобива проницателно сърце.

Сава се усмихна и попита приятеля си Гошо:

– По време на тренировка, би ли се изненадал, ако изпиташ мускулна болка или напрежение?

– Разбира се че не, – отговори Гошо. – Нормално е, когато един мускул е силно натоварен и подложен на натиск, към който не е свикнал, да реагира болезнено.

– Забележи, – поклати глава Сава, – християнин изправен пред изпитания, реагира по същия начин.

– Как реагира? Не виждам връзката, – повдигна вежди учудено Гошо.

– Натискът, който Христос оказва върху греха, за да ни освободи, ни причинява болка, – обясни Сава. – Чрез кръвта си Исус ни предложи план за изкупление, но като всеки план, има стъпки и условия, които трябва да предприемем.

– Да предприемем?

– Нашата трансформираща природа ни принуждава да участваме в страданията на Христос, докато ходим в освещение, – поясни Сава. – С други думи, освещението е процес на извличане на греха от нас.

– Аха, – започна да разбира Гошо. – И какво излиза? Грехът на нашата стара природа се сблъсква с обновения човек, който се стреми към своята Истина.

– Така е, – съгласи се Сава. – Подчинението на Бог и следването на Истината предизвиква болезнено духовно напрежение. Разбира се, мускулите, обхванати от болка, никога не биха се сетили да похвалят с нея, но Божите деца въпреки болката са способни да влязат в Неговата радост.

– Нека славословим Бога, – възкликна Гошо, – защото Той е победил всичко и ни прави подобни на Него.