Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.

Лятото на 1997 г. Средата на деня. Хамбург. Улица Юнгферштиг. Тя е от типа на  Wall Street. В центъра на града, край езерото Алстер, където няма сгради, но има банки.
Паркирането на автомобили е забранено и от двете страни на улицата. Незвисимо от това, всичко е блокирано от незаконно паркирани автомобили.
Към една от банките приближава 600 RD Mercedes. От него изкачат двама германци, с лъскави муцуни и елегантни облекла. Явно тези хора не са последни във финансовия свят на Хамбург. Изглежда много бързат по рaбота в банката. Хлопват силно вратите и се втурват към входа на банката, но в този момен забелязват от другата страна на улицата, на около 30 метра, как полицай методично и без да бърза пише квитанция за глоба и го слага под едната чистачка на колата на поредната жертва.
Реакцията на банкерите е почти мълниеносна и съвършенно изпълнена по немски …..
Отскачайки към най-близката кола, където вече е минал полицая, единият от тях грабва закачената квитанция за глоба и я мушка под чистачкта на тяхната кола…. След това двамата спокойно тръгнаха по работите си.
Остава да съжалим само собственика на Volkswagen Beetle, от който била иззета квитанцията. Изглежда ще трябва да плати двойно….

Нобеловият лауреат, съветския физик Лев Ландау изнасял доклад в Московския държавен университет. Дошли много чужденци да го чуят, в това число и един английски професор, който остро критикувал образованието в СССР.
След блестящият доклад Ландау и англичанинът разговаряли и вървели по коридора на университета. В една от аудиториите невзрачна девойка миела пода.
Англичанинът започнал да хвали образованието в чужбина, напомняйки, че специалисти от Оксфорд и Харвард са се класирали по-високо от руските възпитаници.
– Какво говорите? – възмутил се Ландау. – Вие светилата на науката идвате да слушате моя доклад, а при нас тези неща знае всяка чистачка!
И той повикал девойката, която чистела. Помолил я, да нахвърля върху черната дъска в аудиторията формулите на една точките от доклада му.
Тя помислила малко и изписала цялата дъска със сложни формули. Англичанинът не знаел, че чистачката е една от най-добрите студентки в Московския университет….

Аерогара. Пътници чакат на рампа за кацане.
От самолета излиза чистачка с купчина вестници под мишницата. Тя ги е събрала от оставените по седалките.
Изведнъж някой се провиква от тълпата:
– Ето, всичките вестници е събрала, а какво ще четем по време на полета?
Чистачката се обърнала към недоволния от групата и казала:
– „Отче наш …..“