От свиренето на френският органист Луи Маршан толкова много се възхищавала немската публика, че всички твърдели, че той засенчва всички германски изпълнители.
До краля достигнали слухове за музиканта Бах от Ваймар изкуството, на който бил връх на майсторството. Йохан Себастиен Бах бил извикан в Дрезден и бил допуснат за слушател на концерта в двореца.
На концерта Маршан седнал зад клавесина и изпълнил една френска ария, допълвайкия с брилянтни вариации. Публиката избухнала в аплодисменти. След него поканили Бах да изпробва клавира.
Той седнал зад клавишите и залата замрял от удивление. Бах изсвирил същта композиция, която малко преди това бил изпълнил Маршан. Той я чувал за първи път, но това не му попречило да повтори без грешка всичките вариации на френския органист и дори да добави свои, много по-сложни и изкусни.
Историкът Фридрих Маруг написал за този период следното: „Маршан, който до сега не е срещал сред органистите друг равен на себе си, бил принуден да признае несъмненото превъзходство на своя съперник. Когато Бах придобил смелост, го поканил на състезние по свирене на орган като нахвърлял на един лист тема за импровизация. Господин Маршан не само не се явил в насроченото време, но счел за благоразумно да напусне Дрезден“.
Така творческия дуел не се състоял.
Победата била присъдена на Бах, което никак не се отразило на общественото му положенение.
Дрезден все още продължавал да се наслаждава на чуждестранните таланти и да харчат много пари за тях. А милостиво отпуснатите пари за Бах, така и не достигнали до него, губейки се из джобовете на дворцовите чиновници.

На високо място, подпрян отвсякъде с възглавници седи съдията. Около него са разположени секретари и различни чиновници. Пред него група хора и всеки настоява, че неговото дело е неотложно.
По-разумните постъпват по друг начин. Те не се смесват с викащите, шушукат си с чиновниците, дават подкупи. Назованите размери на подкупите се прехвърлят от ръка на ръка и отиват, при когото трябва, като всеки придвижващ „даването“ се облагодетелства от него.
Когато нискостоящите наситят алчността си, един от тях отива при съдията и му пошушва нещо. Така се дава ход на делото и то с искания изход. Нещата добре се задвижват за този, който е предложил повече пари.
А сега вижте друга картина.
Силните викове на тълпата са прекъснати от бедно облечена жена. Тя стои на края и вика към съдията. Казват й да мълчи. Укоряват я, че всеки ден идва тук.
– Няма да престана да идвам тук, докато съдията не ме изслуша.
Най-накрая съдията маха с ръка и казва:
– Попитайте я какво иска.
Веднага му разказват историята й. Тя е вдовица. Синът и взели войник, а тя сама не може да обработва земята. Освен това бирниците искат от нея данък, от който тя може да бъде освободена като вдовица.
Съдията зададе няколко въпроси и отсъди:
– Освободете я от данъците й.
По такъв начин настойчивата жена била възнаградена.
Очевидно е, че ако тя имаше пари, за да подкупи чиновниците, нейното дело можеше да се реши много по-бързо.
По време на молитва ние се чувстваме като бедната вдовица самотни, безпомощни, всички ни лъжат и никой не ни изслушва. Но истинската ситуация е съвсем друга.
Нашият любящ Баща няма нищо общо с недостъпния съдия. Ние винаги имаме достъп до Него. Той е наш Застъпник, Който ходатайства за нас.
Когато Бог забавя отговора си, ние си мислим, че на Него не Му е до нас, но по-това време Той иска да поправи нещо в нас. Божията милост винаги е с нас.
Ако бедната вдовица успя да придобие правосъдие даже от безсърдечния съдия, то „Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях?“

През януари преспите сняг достигнали няколко метра височина.

Страхувайки се, че няма да смогнат да почистят снега, който на пролет заплашвал да наводни домовете им, местните жители се обърнали за помощ към управляващите.

Трябва да се даде нужното на чиновниците, те не отказали помощ.

В изпратеният отговор ясно се казва: „Относно молбата ви, ще се събере и извози снега от района ви до 15 март тази година.“

Това е нищо в сравнение на факта, че отговорът дошъл на 21 юни, когато в района температурата била 30 градуса.

Както се изяснило по-късно, пощата тук съвсем не била виновна. Документът бил изпратен от Министерството едва на 13 юни.

Ако един си отива, то мястото му се заема от друг, но винаги има някой, който прави истинската политика, прикривайки мазните мутри на маскиращите се с привлекателни титли правителствени чиновници.
Те са прозрачни за хората. Те не са избрани, а назначени на ключови постове, в резултат на което ние за пореден път имаме ново псевдоправителство.
То функционира на основата на колегиална политическа философия или теорията на някой политик с „някакъв оттенък“ и диктаторски залитания, надяващ се някога да управлява света.

Забраненият град или двореца на императорската династия в Пекин, в продължение на 5 века, е бил предназначен за живеене на управляващите в Китай. Тук са управлявали 24 императора от династията на Мин и Цин.
Това е най-големият дворцов комплекс в света, в състава на който влизат 800 здания и 9999 стаи, които заемат площ от 72 хектара.
Наречен е „Забраненият град“, защото в него можели да живеят само императорът и неговото семейство, а придворните, чиновниците и всички останали живеели зад стените на този голям град и никой без разрешение на императора не можел да влезе или излезе от него.
До 1925г. обикновеният вход бил забранен. Двореца бил изцяло отворен за публика едва през 1949г., а днес тук се намира музей.
От площада Тянанмън в Забраненият град води Вратата на Небесното Спокойствие.
При строителството на двореца е използвано Фън Шуй, което означавало, че на юг трябвало да тече река, която да хармонизира с „добрата“ южна енергия Чи. За това се наложило изкуствено да се създаде южният канал Нейциншуи или Вътрешната Река на Златните Води.
Мярката на Зърно  е преместена пред залата на Висшата Хармония, което означавало, че императорът е предназначен да съди, да мери и обединява страната.
Тук жерава е символ на дълголетието.
Третата зала в Забраненият град се нарича Зала за Съхранение на Хармонията, а втората Зала на Централната Хармония.
В края на деня церемониялната територия на Забраненият град поразява с пустите зали в двореца и площадите. Всичко прилича на забравени гигантски театрални декори.
Медният чан е имал важно практическо значение. В такива се е съхранявал запас от вода, употребявана в случай на пожар. В забраненият град има триста такива чанове.
На север зад Вратата на Небесната Чистота се намира Вътрешния Двор, който служел за ежедневните дела, на императора, неговите жени и наложници, където и живеели.