Един ден Пламен бе много изненадан. Баща му пиеше чая си от чинийка.

– Не мога да помогна .Чашата ми преля, – очите на баща му блестяха от удоволствие. – Бъди честен, нима не те е радвало такова неочаквано „преливане“.

Пламен се ухили и започна да изброява, това, за което се сещаше:

– Крем, който капе от ръба на по-дълбок съд. … сладолед, който се стича по фунийката …

– Ето виждаш ли? Всяка такова малко „преливане“ носи радост, – отбеляза бащата. – Така и Давид описва щедростта на Небесния Пастир, Който се грижи за нас.

Пламен мълчеше и слушаше почтително баща си. Той винаги го бе възприемал за мъдър човек.

– Забележи, – поклати глава бащата, – ние получаваме богато снабдяване от Господа. Имаме напътствие и защита в сложния път на живота си.

– Колко е хубаво, че дори, когато има противопоставяне, то не пречи на Божията доброта и любов да стигнат до нас, – добави Пламен.

– Бог не ни дава просто благословения в долината на мрачната сянка или от това, което се нуждаем, когато сме затруднени …. Той излива Своето състрадание в живота в толкова голяма степен, че то прелива в благословения там, където очакваме най-малко, – това малко по-дълго красноречие докосна дълбоко сърцето на Пламен.

Бащата вдигна ръцете си нагоре и прибави:

– За това не трябва да се страхуваме, когато напуснем тучните пасища и кроткия поток, защото нашият Велик Пастир остава с нас. Божията доброта и любов „ще ни следват през всичките дни на живота ни“.

Родителите на Моника много се караха. Който и да ги чуеше, как се обиждат и нагрубяват, едва ли би си помислил, че тези хора се обичат, дори би попитал:

– Как са се събрали да живеят заедно?

Тези спорове и скандали продължаваха година след година. Моника се мъчеше да ги помири. Понякога плачеше, защото смяташе, че тя е причината, те да са толкова нещастни.

Един ден, когато Моника бе на 10 години, майка ѝ си събра багажа, по точно взе всичко от апартамента и си тръгна. Мебели, съдове, дрехи, техника, всичко бе отнесено…

Моника плачеше и молеше майка си:

– Мамо, недей! Моля те остани!….Тук ли ще ме оставиш? Какво ще правя без теб?

Майка ѝ си тръгна, а Моника остана в оголелите стаи.

Тя позвъни на баща си и хлипайки му разказа:

– Мама си отиде…. взе всичко….

Баща ѝ бе разтревожен , но се опита да я успокои:

– Мони, аз съм на работа, не мога да си тръгна веднага. Затвори всички прозорци и врати. Стой там и ме чакай.

Интересно защо, но в този момент в съзнанието на Моника изплува вкусен сандвич. Такъв баща ѝ винаги ѝ правеше. И тя реши:

– Ще направя един за него.

Получи се доста красив и вкусен сандвич. Моника намери една останала пластмасова чинийка и го постави в нея. И зачака баща си.

Изминаха три часа. Когато баща ѝ се върна той бе потресен от „изкормения“ си доскорошен добре обзаведен дом.

Изведнъж Моника му подаде пластмасова чинийката със сандвич и каза:

– Това е за теб.

Изоставеният мъж седна до дъщеря си и подели сандвича с нея. Той едва сдържаше сълзите си. Беше разстроен, но трябваше да бъде силен пред малката си дъщеря.

Минаха шест години. Баща и дъщеря добре се справяха с предизвикателствата на живота.

Една вечер бащата попита Моника:

– Помниш ли онзи сандвич, който ми поднесе в изпразнения апартамент?

Моника тъжно се усмихна.

– Твоят малък жест ….. в един от най-лошите периоди в живота ми …. ми върна надеждата….

Става дума за случай, който е съвсем необичаен.

Едно от доведените кучета в приюта се страхувало от хората и отказало да яде.

Лекарят отговарящ за животните, решил  да направи всичко възможно, но да спаси изтощеното куче.

Мъжът влязъл в клетката на животното. Поставил пред него чинийка с храна, а после започнал да яде закуската си в противоположния край на кучето.

Постепенно животното се осмелило да дойде по-близо и след това започнало да яде. Така то се адаптирало, а това помогнало по-нататък да се спасят живота му.

Поставете растението на по-светъл перваз на прозореца. Осигурете му прохлада. Температурата трябва да е 10-15° C.

Поливането трябва да бъде умерено. Най-добре е да се слага вода в чинийката под саксията.

Ако луковицата не е прекалено вдлъбната, почвата се овлажнява по краищата на саксията. Използвайте лейка с тънък накрайник.

В никакъв случай не заливайте луковицата отгоре, тъй като тя може да изгние, което е често срещана причина за смъртта на цикламата.

Ако си купите циклама през зимата, когато тя цъфти, осигурете ѝ достатъчно осветление, така че да има 10-12 часов ден.

Преди да си купите циклама, обърнете внимание на големината на луковицата. Колкото тя е по-голяма, толкова по-вероятно е да се запази растението.

Тук на хиляди километри от Амазонка, лилията трябваше да се развие и да покаже цялото си великолепие. Бащата на Ана професор Цветанов бе обещал, че тя ще разцъфне, макар че бе в различна от обичайната си среда.

Почти никой не вярваше в това, а малцина от тях се присмиваха на професора и закачливо го наричаха „магьосника на лилиите“.

От три дена пъпката на лилията не помръдваше. Ана не вярваше, че точно тази нощ ще се отвори, за това предложи на баща си:

– Хайде да се помолим.

– Не е нужно, – засмя се професор Цветанов. – Това, което очакваме с нетърпение, скоро ще се случи.

– Сигурен ли си? – попита със съмнение Ана.

– Във всяко семенце се съдържа живот и той бърза да се прояви чрез цвят и многобройни листа.

Ана изгаряше от любопитство. Баща ѝ я погледна в очите и заговори сериозно като на възрастен човек:

– Всички живи същества растения или животни имат една цел, да живеят и да се развиват. Всяко едно от тях се стреми да заеме толкова място и храна, колкото са му нужни, за да изпълни предназначението си.

Преди три месеца, когато професорът донесе растението и го пусна във водата, листата му бяха колкото малка чинийка, а сега достигаха големината на автомобилна гума на голям камион.

– Какво се случва, когато е тясно и не достига храна за всички? – попита Ана.

– Тогава големите изместват малките, силните прогонват слабите. Животът е вечна борба, в която оцеляват тези, които успеят да се приспособят по-добре.

На Ана нощта ѝ се струваше безкрайно голяма. Ами ако лилията не разтвори и тази нощ пъпката си, както очакваше баща ѝ?

Изведнъж професор Цветанов скочи и се втурна към езерото.

– Погледни! Тя е раздвижи! Ани, започна се! – прошепна възторжено професорът.

Ана също скочи от мястото си. Пъпката потрепваше едва забележимо. Нямаше никакво съмнение, вътре в нея нещо искаше да се освободи. Появи се първото венчелишче, после второто, третото, …

В нощта избухна прекрасен бял цвят. Ана никога до сега не бе виждала такъв. Със страхопочитание тя следеше как се извършваше чудото.

Пъпката се отвори постепенно, най- напред колебливо, а после бързо тласкана от вътрешно нетърпение. Най-накрая се изля във венец от стотина венчелишчета. И се издигна като блестяща корона над тъмната вода в езерото.

– Когато животът в растението победи обвивката, – прошепна професор Цветанов, – възниква нещо красиво и очарователно.

Ана бе щастлива, както никога досега в живота си. Баща ѝ наистина бе магьосник, а тя му помагаше във всичко това.

Двамата стояха и мълчаливо съзерцаваха изящния бял цвят.

Навън небето просветляваше. Настъпваше новия ден.