За да растат здрави и вкусни домати, в почвата преди засаждане, добавете малко натрошени черупки от яйца.

Когато черупките се разложат, те ще отделят в земята калции.  Това ще помогне за предотвратяване на гниенето в края на цъфтежа, което е много често срещан проблем по време на зреенето на доматите.

Трябва да се отбележи, че калцият помага на всяко растение да расте и да узрява по-бързо, така че се опитват да разпръснат яйчените черупки в градината, когато засаждате разсада.

Запазената яйчена черупка може да се използва като пълноценна саксия за разсад.. Това е не само оригинално, но и много полезно средство за получаване на по-голяма реколта в бъдеще.

Всеки градинар решава сам с какво ще тори своите растения. За това има множество възможности. Един от тях е употребата на яйце като тор. Да, правилно сте прочели яйце, не черупки от яйце.

Този трик се използва от опитни градинари, които знаят много за отглеждане на растенията. Ако закопаеш остаряло яйце в почвата, получаваш най-ценния тор. Гниещото яйце отделя полезни за растенията вещества.

Те стимулират бързия растеж на семената и разсада.

Как се наторява почвата?

Изберете място за садене. Това може да бъде сянка или частична сянка на открито място, в зависимост от потребностите на растенията.

Подгответе сандъчета за разсад или саксии. След това поставете по едно яйце и го покрийте напълно с пръст.

След 5 дена в сандъчетата можете да разсадите семена. Миризмата е не приятна, но богата реколта си струва.

Много градинари твърдят, че за торене е добре да се използва яйце с банан.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Мъглата е вид валеж. Тя се състои от натрупване на микроскопични капчици вода в приземния слой на атмосферата и обикновено намалява видимостта.

Водните капчици в мъглата имат размер 0,01 мм. Гъстата мъгла съдържа около 1200 капки на 1 кубически см, което не е достатъчно, за да се намокри повърхността на даден обекта.

В пустинята Атакама, която се намира в Чили, от древни времена, капчиците мъгла се събират чрез камъни, които са така разположени, че водата се влива във вътрешността им. Там тя е защитен от дневната светлина.

До 40% от водата в крайбрежните гори с червена дървесина се е образувала от мъгли. Дървета получите част от такава вода чрез корените, когато от наситените с мъгла дървета на земята капе вода.

Намибийският бръмбар, живеещ в пустинята, всяко утро събира вода от мъглата. Неравната повърхност на черупката му помага за формирането на водни капки върху твърдите му крила. След това тези капки се стичат в устата на бръмбара и утоляват жаждата на му.

Най-мъгливото място на планетата е остров Нюфаундленд в Канада. Там мъгла се наблюдава средно по 120 дни в годината.

Мъглите се появяват за няколко часа, но могат да продължат и няколко дни, особено в студения сезон.

По каменистия бряг се блъскаха няколко клона под напора на вятъра. Хралупата в старото дърво не бе издържала и се бе разцепила.

Петър вървеше мълчаливо, навел глава надолу. В крака му се вряза остър камък, но той подтисна болезнения си стон. Боляха го раменете и краката от бягането.

Успя да се отърве на косъм от преследвачите си. Тук едва ли щяха да го търсят.

Петър седна, отпуснал глава в шепите си и разсеяно започна да гледа брега. Личеше, че започва отлива. Постепенно границата между скалите и морето стана по-голяма.

Появи се пясък, върху който имаше своеобразни миниатюрни планини, долини и морета.

Един рак притича през пясъка, застана на ръба на една приливна яма и започна да дърпа някаква полузаровена черупка.

След като дълго дърпа и дълба около нея, успя да я измъкне. Това бе бяла раковина с бледо оранжеви ивици.

Ракът размаха щипките си. Навярно ликуваше, че си е намерил нов хубав дом. Но нямаше време да се нарадва на успеха си, защото вятърът му отнесе раковината и тя отново цопна във водата. Тя отплава като малка лодка, носеща се по вълните.

Ракът с тъга гледаше как придобивката му, която с такава голяма мъка и напрежение извади, си отиваше.

Петър, който наблюдаваше всичко това, се усмихна:

– Отплава, приятелю, какво да се прави. Такъв е животът. Мислеше, че си постигнал мечтата си и изведнъж, губиш я завинаги. Искаше това да е новият ти дом, но той отплава.

Изведнъж осъзна, че трябва да продължи по пясъка, в противен случай и той като рака щеше да се раздели с мечтата си, особено ако го настигнат тези, които го преследваха.