Пъхнат в процепа на пощенската кутия вестник, пред вратата на Екатерина Василева, стърча три дена. И тъй като тези дни валяха проливни дъждове, той прогизна и стана негоден за четене.

От там мина служителката от социални грижи Магдалена Славова. Тя дръпна вестникът и надникна под ръждивото капаче на пощенската кутия, тъй като никой не отговаряше на позвъняването ѝ.

Цялата се разтрепера и извика от уплаха. В основите на стълбите с разперени крайници се бе строполила Екатерина. Тя беше възрастна жена и през последните няколко седмици трудно се придвижваше.

Славова веднага извика един полицай и той разби вратата. Линейка бързо откара Екатерина в болницата.

А дъждът така и не спираше. Площадът от време на време се пълнеше с мушами и чадъри, чийто притежатели се сблъскваха при разминаване, избягвайки по-големите локви по паважа.

Виолета и Кремена пиеха кафе в близкото заведение. Двете жени до кокал оглозгаха набъбналия скандал около установения със закъснение припадък на Екатерина.

– Не може така да си грабнеш чантата и да напуснеш лекарския кабинет, – каза Виолета, – Представяш ли си, когато ѝ казали за случилото се, крещяла като луда.

– Май тази Стефанова ѝ е предписала погрешни лекарства, – заяви като разбираща малко от медицина Кремена. – Сега ще вземат какви ли не проби от Екатерина.

– На мястото на Стефанова доста бих се притеснила, – поклати глава Виолета..

– Сигурно си мисли, че близките на Екатерина, които не се интересуват от нея, няма да я дадат под съд, – засмя се Кремена.- Това няма значение сега. Но ако лекарска комисия установи, че предписаното лечение е било неправилно.

– Ще я лишат от правоспособност, – допълни бързо Виолета.

– И така трябва да стане, – заяви категорично Кремена. – Сигурно доста хора ще кажат: „Слава богу, че я махнаха и бързо се отървахме от нея“.

Двете жени още поклюкарстваха за този и онзи, но основната тема си остана Екатерина и лекуващата я лекарка.

Каквото и да злословеха, полза от това нямаше. Баба Екатерина бе мъртва. Странно, как не се намери поне един да потропа на вратата ѝ през тези три дена?

А за Стефанова да не говорим. Тя бе млада лекарка, отскоро беше дошла в района. Дори и да не ѝ отнемеха правото да лекува, клеветите, одумките и лъжите по случая, щяха да отровят доверието на хората в нея.

Жената извика такси и седна на седалката. Шофьорът напомни на жената:

– Сложете и затегнете коланите си.

– Детето ми е малко особено и ще вика, можете ли да ми помогнете да му стегна колана.

Момченцето наистина не разговаряше, а издаваше звуци, ту по-силно, ту съвсем тихо. Извиваше се и правеше неадекватни движения.

– Аз също съм особен, – грубо каза шофьорът. – Слезте. Не ми трябва крещящо и опърничаво дете.

Жената слезе с момченцето и една голяма чанта на пътя.

Хубавото е, че със следващият шофьор на такси нямаше проблеми и той ги закара до дома им.

Нима деца с такива особености не трябва да е возят в превозните средства?

Автомобилна катастрофа. Синът ѝ и съпруга ѝ вече ги нямаше. Евгения Петрова не можа да понесе тази загуба и се пристрасти към алкохола.

Първо я свалиха от директорското място, но тя имаше много заслуги в училището и за това я оставиха. После ѝ предложиха сама да напусне училището.

Алкохолът беше свършил своята работа. Всичко, което можеше да продаде Евгения Петрова го продаде. а останалите неща ги обмени за вино и бира. Нищо не остана и от самата Евгения.

Появи се Катя. Тя нямаше свой дом. Беше дребно мършаво момиче с износени и мръсни дрехи. Всяка сутрин Катя обхождаше своите владение,  контейнерите за боклука.

Една сутрин, когато Евгения се събуди, не можа да разбере как се озовала Ката на пода в дома ѝ и отгоре на това спеше.

Съседката на Петрова, Дида има куче. Преди катастрофата двете с Евгения заедно разкарваха кучетата си. Животните вървяха напред, а жените си приказваха зад тях.

Но един ден Дони, кучето на Евгения изчезна и Дида попита за него:

– Къде е Дони?

– Дадох го на други хора, – каза незаинтересовано Евгения, – самата аз няма какво да ям.

Дида доста често виждаше Петрова край контейнера за боклук, но я избягваше.

Една сутрин Евгения сама тръгна към нея.

– Противно ти е да ме виждаш такава нали? – заяде се Петрова.

– Какво говориш …, – опита да се измъкне съседката.

– Не ме лъжи. Не можеш да ме понасяш. Но виж кучето не се гнуси от мен. Нали Сара?

И кучето радостно замаха опашка на Евгения Петрова.

След две седмици Евгения тичаше и крещеше на Дида:

– Да бягаме.

Двете жени побегнаха. Когато се отдалечиха доста от мястото, Дида попита:

– От кого бягаме и се крием?

– От Катя. Тя ще извика ченгетата да ме хванат.

– А Катя къде е сега?

– В къщи. Ремонт прави, а аз реших да я потопя и отворих всички кранове.

Евгения и Дида се спряха и започнаха да се заливат от смях.

Шест месеца Дида не видя Евгения Петрова. Някой спомена, че била в болница друг, че е на почивка в чужбина.

Веднъж пред дома на Петрова спря камион, от който изкараха луксозни мебели. На външната врата стоеше Катя.

„Катя е забогатяла“, – помисли си Дида.

Но не беше Катя. Една жена излезе от къщата, отиде при носачите и започна да им дава наставления, кое къде да носят.

„Навярно е някоя нова наемателка“, – помисли си Дида и реши да подмине, когато чу зад гърба си:

– Няма ли да се поздравим?

Когато Дида се обърна, ахна. Евгения Петрова стоеше срещу нея сияеща и засмяна.

– Заповядай да изпием по едно кафе, – покани я Евгения.

Дида не отказа и влезе, а в главата ѝ се въртяха толкова много въпроси, че не знаеше от къде да започне.

– Изненадана ли се? – попита Евгения Петрова.

– Да, – каза Дида. – Радвам се, че те виждам.

Ето какво ѝ разказа Евгения, докато пиеха кафето си:

– Бях отишла до контейнера и видях чанта с кисело мляко. Много се зарадвах, защото няколко дена нищо не бях яла. Когато изядох млякото на дъното на чантата ме чакаше още една изненада. Там загърнати във вестник имаше долари, евро и левове. Парите бяха доста. Щяха да ми стигнат за ремонт, за нови мебели и дори за екскурзия в чужбина. И сега ето ме отново.
Дида я гледаше и се радваше заедно с Евгения на случилото се, което беше преобърнало живота ѝ.

Станой беше в час. Изведнъж почувства, че телефона му вибрира. Лекцията беше много интересен и той реши да пренебрегне този звън, но нещо го накара да погледне.

Станой измъкна телефона от джоба си и прочете:

„Неприятности. Обади ми се“.

Това беше съобщение от баща му. Странно, той никога не му се обаждаше, а сега му бе написал есемес. Навярно нещо лошо се е случило.

Станой напъха бързо записките си в чантата и тихо се измъкна в коридора. Набра номера на баща си и зачака.

– Татко?

– Тано, майка ти е пострадала сериозно и са я закарали в болницата. Ела, веднага, щом се освободиш.

Всичко пред очите на Станой се завъртя. Той загуби равновесие и щеше да падне, но навреме се задържа за перилата към стълбите.

– Не, – крещеше съзнанието му, но никакъв звук не се чуваше. – Не може да бъде. Не и с мама.

За него тя бе най-силният човек, когото познаваше. С лекота се справяше със всякакви трудности. Дори можеше да върши и изпълнява няколко неща наведнъж.

Елена, майката на Станой, беше нежна тъмнокоса жена. Винаги успяваше да овладее положението. Беше любвеобилна и състрадателна. Подкрепяше всеки и му помагаше с каквото може.

„Не, това е някаква грешка, – мислеше упорито Станой. – Ами ако тя наистина е пострадала и днес я загубя ……. завинаги ….“

Станой не можеше, по-точно не искаше да приеме случилото се. Докато тичаше, той си спомни как ѝ крещеше сутринта в кухнята, за какво и той не помнеше ….

Станой тичаше и плачеше:

– Мамо, не ме оставай сега …..ти винаги си била права…….Аз съм едно голямо и лошо момче. Господи, спаси я …..повече никога няма да ѝ крещя….. Мамо, прости ми ……

Борис тресна вратата на кухнята и нахлу като вихрушка. Лицето му се бе изкривило от ярост.

– Намерих пак глупавите ти стихчета от Библията в джоба си, – изкрещя Борис на майка си и бързо нахвърли учебниците си в чантата си. – Няма ли да ме оставиш най- накрая намира. Не искам да контролираш живота ми. Винаги си го правила. Защо не спреш да ми се месиш. Вече не съм малко дете.

– Но, Боре,  това е ….. – тя искаше да му каже, че това е много важно за живота му и не може така да го отхвърля с лека ръка, но той я прекъсна.

– Стига толкова! Писна ми!

Когато беше по-малък, с желание отиваше в детското неделно училище организирано към църквата. От там се завръщаше щастлив и засмян и възторжено разказваше какво ново е научил. А сега …..не искаше нищо да чуе за Бог, Библията или църквата.

– Но, Боре ….. – опита тя отново.

По лицето ѝ се стичаха сълзи. Мъката и болката се опитваха да разкъсат сърцето ѝ.

– Няма ли да престанеш най- после? Искам да си живея моя живот и то по начин, който аз желая.

Блъсна стола и излетя през вратата.

Майка му подпря глава на масата и започна тихо да се моли …..