Един новоповярвал свидетелствал, че приел Исус Христос за свой Господ, след като прочел „петото Евангелие“. Това не било Евангелието на Матей, Марко, Лука и Йоан, а Евангелието на един вярващ, който се казвал Михаил.

Михаил бил истински и верен християнин, който обичал Господа. Той водел благочестив живот, бил като пети евангелист и Бог го използвал да свидетелства за Исус Христос.

Святия живот и доброто поведение говорят повече от всякакви думи. Ние сме писма, ежедневно четени от другите хора, които не познават Господа.

Много хора не четат какво казва Божието Слово за Христос, но те могат да видят Спасителя в живота на тези, които подобно на Михаил са получили Христовото спасение.

Експерти по почерка, твърдят че могат да определят характера на човек. Ние сме синове и дъщери на Бога, за това сме отговорни пред Господа и пред хората около нас за нашия духовен живот. За Христос хората съдят по естеството на нашия живот.

Писмата се пишат, за да могат да се прочетат. Но ако писмото е написано с неразбран почерк, как ще се разбере съдържанието му?

Писмата на някои хора много трудно се четат, защото са нечетливи. Нека да се погрижим  нашият християнски живот за всеки човек да бъде написан с ясен, кратък и лесен за четене почерк.

Нашият живот трябва да бъде чист, свят, последователен и угоден на Бога. В него трябва да има любов, милосърдие, кротост и доброта.

Фридрих Ницше е казал:

„Новото християнско понятие за любов, милосърдие, кротост и доброта в първи век е накарало света да направи преоценка на древните ценности и да приеме християнството“.

Чували ли сте националния химн на Израел? Навярно ви е позната мелодията, а думите?

Този химн е известен като „Ха Тиква“. Той е стихотворение от 29 думи, но  изразява същността на ценностите на държавата Израел, по-добре от всеки друг текст.

Думата  הַתִּקְוָה – „Ха Тиква“ означава надежда, това е две хилядна стара мечта на евреите след разрушаването на Храма – да се върнат в истинската си родина Израел.

Нека да погледнем ключовата фраза в „Ха Тиква“.

ולפאתי מזרח קדימה
לציון צופיה
עוד לא אבדה תקוותנו

улефаатей мизрах-кадима
аин ле цийон цофия.
Од ло авда тикватену

Която означава: „Докато нашите очи се обърнаха на изток, към Сион, надежда все още не е загубена“.

„Надеждата“ тук е неугасващата вяра, благодарение, на която евреите се върнаха в земята на Израел.

Вероятно знаете, че една от човешките потребности е необходимостта от признание. Признание на ценността на човека за обществото, за конкретни хора, групи.

Ние можем да се отнасяме към себе си без уважение и въпреки това да мечтаем околните да ни оценят достойно.

Често хората страдат от мисълта: „Никой не ме обича и не ме оценява“.

Разбира се, напълно е необходимо като начало да признаем пред себе си, своите достойнства, неповторимост и необходимост, просто да се обикнем.

Точно с това започва правилното отношение към другите.

Най-добрата защита в живота от стила „катерица в колело“ са: любов към живота, съществуването на ценности извън работата, развитие на културата и грижа за наличие на радост в ежедневието.

Красивият залез, смехът на детето, интересен филм, горещо какао през зимните вечери, могат да запълнят не по-малко, отколкото поредната „шестица“ на работата.

Но за това е необходимо „открито сърце“, ако в него има болки и страдания, по-добре е да се започне с лекуването на тези рани.

И радостта ще дойде, само малко трябва да ѝ се помогне. За целта е необходимо да отделите време за себе си, а не за своите постижения.

Важно е да си дадете възможност да помързелувате, нищо да не правите, да помечтаете, да се поглезите, да се наспите най-накрая.

Това не е престъпление, а част от грижата за себе си, здравето си и емоционалното си състояние. Това у мнозина за съжаление липсва.

За тези, които са привикнали към адреналинов живот в бързи темпове, това може да се окаже много сложно.

При високи скорости е леко да прескочиш самия себе си. Така, че трябва малко да забавите темпото и отново да се научите да празнувате в живота. Той ни е даден за радост, а работата е само част от него. Нека да не забравяме това.

Станчо след 11 години брак, абсолютно спокойно заявил на жена си:

– Подавам молба за развод и си тръгвам.

Надя изтръпна, но първата ѝ мисъл бе за децата. Синът ѝ Павел бе на пет години, а дъщеря ѝ Ана на четири.

„Ще мога ли сама да ги възпитам и да им дам усещане за семейство? – мислеше си Надя. – Като самотна майка, ще предам ли на децата си тези ценности, които ще са им необходими в живота?“

Всичкото, което тя разбираше в момента бе, че тя няма друг избор.

Почивните дни тя прекарваше с децата си. През седмицата Надя намираше време да се занимава с тях. Тримата често обсъждаха заедно въпроса: Защо  е необходимо да постъпваме правилно?

Това изискваше много време и енергия от Надя, а тя ги нямаше. Процесът на обучение не беше много лек.

Така минаха две години. На празника на майката Надя с децата си отиде на църква. Когато влязоха, на младата майка ѝ направиха впечатление красивите цветя в саксии, поставени от двете страни на олтара.

По време на службата свещеникът каза:

– Да бъдеш майка е най-трудната работа в живота. Всички майки заслужават признание и награда. Нека всяко дете дойде до олтара, да вземе едно цвете и да го даде на майка си в знак на благодарност и любов.

Децата на Надя се хванаха за ръце и тръгнаха към олтара заедно с другите момичета и момчета. С децата си Надя бе преживяла много тежко време. Тя се нуждаеше много от тяхната подкрепа.
Павел и Ана дълго избираха, те не можеха да определят какво да подарят на майка си. Това ги затрудняваше сериозно.

Изведнъж се раздаде радостен вик и децата с усмивка и гордост тръгнаха към Надя и ѝ подариха растението, което бяха избрали за подарък. С него те изразиха признателността си към майка си.

Надя изненадано и с неразбиране гледаше счупеният, смачкан и болен цвят, който ѝ подаде сияещият ѝ син. Тя се почувства унижена, но прие подаръка.

Децата съзнателно бяха избрали най-малкото и болно цвете. В действителност, то бе една изсъхнала пръчка без цвят.

„След като бяха избрали именно този цвят, – каза си Надя, – трябва да намеря сили да им се усмихна“.

След като излязоха от църквата, Надя попита децата:

– Какво ви накара да направите такъв странен изборѝ? Защо ми подарихте болно и изсъхнало растение?

Тогава синът ѝ с невероятна гордост каза:

– Защото на него му трябва ти, мамо. Нужна му е твоята грижа.

Сълзи нахлуха в Надените очи. Тя прегърна децата си. Те бяха направили най-скъпия подарък в деня на майката. Тя дори не бе мечтала за токова нещо.

“ Моята тежка и всеотдайна работа не е отишла напразно, – каза си Надя. – Сега не се съмнявам, че от децата ми ще израснат достойни хора“.