Павел се усмихна и попита:

– Какво ви идва на ум, когато чуете думата „наследство“?

– Какво друго освен пари, собственост, инвестиции, – бързо реагира Гошо.

– Еврейската дума“нахала“, превеждана като „наследство“ има много по-богато значение, – поклати глава Павел. – В еврейски смисъл тази дума обхваща земя и териториални владения, семейно наследство, духовно наследство и дори божествена благословия. Бог не ни призовава да оставим само финансови активи на бъдещите поколения, въпреки че и това е необходимо……

– Какво всъщност Бог ни призовава да оставим като наследство? – повдигна вежди въпросително Васко.

– То включва вяра, мъдрост, характер и материално осигуряване, – поясни Павел.

– Това си е точно така, – съгласи се Филип. – Погледнете, 70% от богатите семейства губят богатството си до второто поколение, а 90% го губят до третото. Защо става така?

– Ако няма мъдрост, която да управлява парите, характер, който да ги стопанисва и цел, която да ги насочва води до разрушение и унищожаване, – отговори Валери.

– Вярно е, – съгласи се Митко. – Наследството не е само това, което оставяме след себе си, но и какви ще станат нашите потомци с това, което сме инвестирали в тях.

– Божието желание не е само да прехвърлим финансовите си активи на следващото поколение, но и да предадем нашата вяра, ценности, мъдрост и нашия характер, – допълни Павел. – Пълното наследство отразява Божията щедрост към нас. Господ ни дава не само материални благословения, но и мъдрост, идентичност и цел.

В хола на Петрови имаше окачен стенопис. На него бе изобразен разрушен храм с бели колони, лежащи от страни. Фонтанът отпред бе срутен, а край него се забелязваше счупена статуя.

Вероятно това е била прекрасна част от елинската архитектура, но от нея почти нищо не е останало.

Марко често минаваше край този стенопис и се заглеждаше в него. Той скоро бе навършил четиринадесет години, но будният му ум бе неспокоен.

Наблюдавайки разрушения храм, често си задаваше въпроси.

– Елините са били утвърдена цивилизация със своите богатства и културни ценности, – разсъждаваше Марко. – Но какво е помогнало за развала и разрухата на държавата ѝ? Друго не би могло да бъде освен греховната поквара.

Това разрушение на моралните принципи и устои се забелязва и днес в нашия свят.

Освен това имаме и безмилостно унищожение, както на природата така и на хората като индивиди. А това е много обезпокоително в днешно време.

Естествено е да обвиним за това отхвърлянето на Бога, но май трябва да погледнем в самите нас.

Можем лицемерно да призоваваме другите да се отвърнат от греха, но поглеждаме ли по-дълбоко в сърцата си?

Това, за което обвинявам другите, не върша ли същото?

Само, когато разпознаем и признаем личните си грехове можем да се почувстваме свободи от вината.

Радостта би била наш постоянен спътник, а това би било живо свидетелство за околните, които се борят с покварата.

Дарина бе обезпокоена много в последно време.

– Хванах Живка, че пак ме лъже, – каза си тя. – Колко пъти съм ѝ казвала да не прави така. Нима лош пример съм ѝ давала като майка?

Тежко е за родител да преживява подобно нещо.

А Дарина си бе поставила ясна цел, да изгради стойностни неща у дъщеря си.

– О, колко много ми се иска Живка да е почтена и с това си поведение да влияе на околните за по-добро. А то какво се получава?

Дарина не случайно бе разтревожена от лъжите на дъщеря си.

– До сега не съм толерирала подобно поведение в къщи, – въздъхна тежко загрижената майка. – Но тя е толкова изобретателна и като че ли попива всичко лошо. Кой знае, кога ще изпробва пак нещо „ново“?!

Живка бе много практична и изобретателна, когато я уловяха в лъжа, веднага съчиняваше поредната си история. Тя никога не бе виновна.

Дарина често бе казвала на дъщеря си:

– Бъди честна и открита.

Но за сега поне резултат нямаше.

– Може би трябва да ѝ дам още шансове, – тъжно каза Дарина. – Може пък да се оправи по-нататък, въпреки че няма никаква гаранция за това, но си струва да опитам.

Ценностите се изграждат в семейството и то всекидневно. Много е важно какво учим и предаваме на децата си.

Наталия няколко години посещаваше един старчески дом и помагаше на баба Маргарита или Марга, както я наричаха всички в дома. Девойката се стараеше да облекчи последните дни на старицата и да ги направи по-спокойни.

При общението си с баба Марга ценностите на Наталия се промениха. Това, което в живота ѝ изглеждаше много важно, мина на втори и трето място.

Веднъж баба Марга сподели с Наталия за какво най-много съжалява в живота си:

– Не знам нито една молитва. Сега се моля, колкото ми стигат силите. Дори понякога казвам само: „Господи, помилуй“, а изпитвам такава голяма радост от това.

Възрастната жена въздъхна дълбоко, но продължи уверено:

– Цял живот съм се страхувала от вярващи хора. Боях се, че те тайно ще споделят вярата си с моите деца и ще им разкажат, че има Бог. Децата съм си кръстила по традиция, но за Бог с тях никога не съм говорила.

Очите на баба Марга се напълниха със сълзи:

– А сега разбирам, че вярващите са имали живот, те имаха нещо важно, което искаха да споделят с мен, но тогава го пропуснах да мине така покрай мен ….

Нашите убеждения определят нашето поведение. Те ни мотивира да заеме позиция и да действаме в съответствие с нашите ценности.

Когато за първи път човек стане християнин, често прави неща, просто защото други  около него така правят. Моли се, чете Библията, помага на другите, защото вижда примерите на останалите повярвали.

Това е добре за нов християнин; малките деца се учат по същия начин. Въпреки това, както човек израсте във вярата, трябва да развият свои собствени причини за това, което прави. Тези причини стават убеждения.

Библейски убеждения са от съществено значение за духовен растеж и зрялост на християнина. Колко смешно е днес, че хората често имат силни убеждения относно футбол, мода и т.н., но не се интересуват за такива важни въпроси, като кое е правилно и кое не е…..

Бог ни подкрепа, докато се развиват убеждения ни, които определят вашата вяра.