Имало някога по-щастливо време. За него разказват по-старите хора. И в песните се споменават някои неща, и в обичаите има останало от тогава.
Та това старото време още  бе живо, макар и като спомен.
Весело било тогава. Пасбищата били общи и никому не идело на ум, че можело да бъде другояче. А в реките всеки е могъл да хвърля серкме или да залага кош където си ще, на което си иска място. Ако някой кажел:
– Тази река е моя от тук до тук и рибата, дето е във водата, и тя е само моя, — щели да го помислят за луд.
Горите и те били общи, потрябват ти дърва, впрягай воловете и карай, сечи и товари! Всекиму се падало по равен дял орница и всяка къща обработвала своите ниви според хората и силата си. Имаш ли добитък, млади орачи и жътвари, хлябът ще ти стига, дори ще остане. Пък и хората не били ненаситни за земя, нали човек има само две ръце и едно гърло, защо му е повече?
Това били щастливите времена. Жените тъчели, младите гледали добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов.
Данъците  били колкото да се каже, че има някакъв данък: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.
И дните не препускали бясно, като подгонени от вълци. Времето стигало за всичко.  И да се послуша как пее вятърът в гората и как вие зиме из шубраците, и птиците как чуруликат.  Всичките тези звуци, залегнали в мелодиите, които изкусните пръсти на свирачите извиквали на саморъчно издяланите си инструменти.
Времето стигало на невестите, за да гледат как разцъфтяват горските цветя, как се сливат и съчетават цветовете им в чудни фигури, та ги пренасяли после на становете си, на гергефите си, по шевиците на ризите и престилките си.
Времето стигало за всичко и за работа и за любов, и за сватби и за кръщенки. И затова празниците били чести. Майските дни били посветени на любовта, тогава ставали годежите, а сватбите щом се появи първия лед.
Всички били весели хора и благославяли всяко нещо, което давало плод.
Така живели хората някога и ако трябва да се вярва на песните и на обичаите им, животът им не бил лош. Радостта често ги спохождала, защото вземали от земята само това, което им трябвало и без което не могли. И защото не вървели срещу природата, а нагаждали живота си според нейните закони.

Вятарът неуморно разбъркваше буйните й руси кичури. Очите й не отминаваха нищо без внимание. Любознателността й нямаше край
— Какво е „обич“? — попита тя с втренчен поглед.
Придърпах я още по-близо до себе си, посочих сърцето й, чието туптене наподобяваше на пърхане на птиче и казах:
– Тя е тук.
Помириса виолетките в ръката ми и попита:
– Обичта в сладостта на цветята ли е?
– Не — отвърнах, гледайки я с любопитство.
Отново се замисли. Топлото слънце ни огряваше.
– Това ли е обичта? — попита, сочейки в посоката, от която идваше топлината.
Струваше й се, че няма нещо по-прекрасно от слънцето, чиято топлина спомага за растежа на всичко живо. Но аз отново поклатих глава, а това безкрайно я озадачи и разочарова.
През целия ден облаци закриваха слънцето и от време на време преваляваше, но изведнъж то проби и заблестя с цялото си нежно великолепие.
Тя отново попитах:
– Не е ли това обичта?
– Обичта е нещо като облаците, които бяха на небето, преди да изгрее слънцето — казах аз. А после с по-простички думи обясних. — Ти знаеш, че не можеш да докоснеш облаците, но усещаш дъжда и знаеш колко доволни са цветята и зажаднялата земя от влагата му след горещия ден. По същия начин не можеш да докоснеш и обичта, но усещаш с каква благодат обгръща всичко. Без обич нямаше да ти се играе и да си щастлива.
Тя разбра, усмихна се и благовейно докосна сърцето си.

Един човек отишъл в парка. Всичко наоколо било красиво, чисто и подредено. Изведнъж очите му попаднали на полянка, където предния ден е имало пикник. Наоколо имало разхвърляни хартии, бутилки и консервени кутии. Настроението му се влошило и той се насочил към изхода на парка, като решил повече да не стъпва тук.
В същия ден в парка дошъл и друг човек. Той също видял обезобразената поляна, но решил да не й обръща внимание и продължил  по-нататък. Избрал си хубава поляна разположил се на нея и започнал да се възхищава на заобикалящата го красота, а вечерта се прибрал щастлив.
В парка дошъл и друг посетител. Той също видял разхвърляните остатъци от пикника. Това не му харесало.За разлика от другите двама, които видели това място, той тръгнал към тази поляна и започнал да събира разпръснатите хартийки, бутилки, ….и ги слагал в кофите за боклук.
Повечето хора минаващи от там виждали един добре облечен човек там как събира и изхвърля боклука от поляната и отминавали, но имало и други, които, спирали и започвали да му помагат. Нещо ги сближавало и те ставали много по-близки.
Най-интересното е, че много от децата се откъсвали от придружаващите ги родители и с желания се включвали в почистването. След час поляната не била същата, минаващите преди край нея едва ли ще я познаят.
Хората участващи в почистването седнали на нея и се наслаждавали на красотата на природата, на чистотата, общението по между си и радостта от извършената работа. Този ден всички те се прибрали в домовете си като приятели, с изпълнени сърца от любов.
Няма значение, че те били от различни крайща на града, но сърцата им били свързани в едно, Какво от това, че никой не забелязвал тези цветя и тази красота, важното е, че те ги „видели“ и „почистили“, за да ги видят и другите.

Шейсет годишен мъж и жена празнували 35-годишнина от сватбата си в малък ресторант.
Цветя, музика, романтика…
Изведнъж се появила  една фея, която им казала:
– За това, че сте били добри един към друг 35 години и никога не сте си изневерявали, живели сте спокойно и щастливо, искам да ви изпълня по едно желание. Искайте каквото желаете.
Жената радостно възкликнала:
– Искам околосветско пътуване с любимия си.
И изведнъж те получили билети за разкошен лайнер в ръцете си.
Дошъл ред на мъжа. Той се замислил и казал:
– Това разбира се е добро, романтика и всичко съпровождащо я, но такъв шанс ти се пада само един път в живота.. Извинете ме, но бих искал да имам жена с 30 години по-млада от мен.
Жената била шокирана, но желанието си е желание…
И изведнъж мъжът станал 90-годишен старец…
Мъже внимавайте, феите са също от женски пол!

Имало едно време един мъж и една жена.Тя се казвала Елена, а той Иван.
Мъжът се връщал от работа, сядал на стола, четял вестника или гледал телевизия. Жена му приготвяла вечерята. Сервирала храната на масата и му крещяла:
– В къщи нищо полезно не правиш, а и пари малко изкарваш.
Иван се дразнел от мърморенето на жена си, но не й отвръщал грубо, а в същото време си мислел: „Самата тя  не успява във всичко, но отгоре на всичко ме и упреква. Когато се оженихме беше съвсем друга, красива и любяща“.
Веднъж, когато отново Елена крещяла на Иван, че не е изнесъл боклука, той с неохота се съгласил да го направи. На връщане се спрял пред вратата и мислено се обърнал към Бога:
– Боже мой, трудно стана в живота ми. Нима половин век трябва да живея с тази заядлива и грозна съпруга? Това не е живот, а страдание.
Изведнъж Иван чул тихия глас на Бога:
– Добре, сине, ще ти помогна. Мога да ти дам за жена прекрасна богиня, но ако съседите  щом разберат веднага ще дойдат и… Нека да направим така. Аз ще променям женати постепенно. Ще вселя в нея духа на богиня и външно ше подобрявам вид й. Но запомни, ако искаш да живееш с богиня и твоя живот трябва да стане достоен за богиня.
– Благодаря ти, Боже. Всеки мъж би изменил живота си, заради богиня. Само ми кажи, кога ще почнеш да променяш жена ми?
– Ще започна още сега. И през всяка измината минута, тя ще се променя към по-добро.
Иван си отишъл в къщи, седнал, взел вестника и включил телевизора. Но не му се четяло, не му се гледал никакъв филм, той искал да разбере каква малка промяна е настъпила в нея.
Станал, отворил вратата на кухнята и започнал внимателно да наблюдава жена си. Тя миела съдовете.
Елена виждайки необичайното внимание на мъжа си, пооправила косите си, изчервила се и го попитала:
– Иване, защо ме гледаш така?
Мъжът не знаел какво да каже и смутено промърморил:
– Мога ли да ти помогна в миенето на съдовете? Помислих, че….
– Съдовете? Да ми помогнеш?- Елена била удивена, – та аз вече ги измих.
А Иван си помислил:“.. Тя се изменя пред очите ми… Изведнъж стана по-красива“. И започнал да изтрива съдовете.
На другия ден Иван бързал да се прибере в къщи. Той искал да види как неговата мърмореща жена се превръща в богиня. Изведнъж той се усетил, че в нищо не се е променил. За всеки случай решил да купи цветя, за да не се изложи пред богинята.
Отворил вратата на дома си и застанал очарован и объркан. Елена била облякла рокля, която той й бил подарил преди една година, Косата й била сресана и закрепена с красива шнола. Подал й цветята, но не могъл да откъсне поглед от нея. Тя ахнала, отпуснала леко клепачи и се изчервила.
„О, колко прекрасни са миглите й. И каква е кротка по характер. Каква необичайна вътрешна и външна красота излъчва!“ – ахнал на свой ред Иван.
На масата били сервирани прибори и горели две свещи. Две чаши с искрящо вино и ароматната храна привличали двамата.
Когато седнали, Елена изведнъж скочила и казала:
– Извинявай, сега ще включа телевизора и ще ти донеса новият вестник.
– Не ми е нужен телевизор, не иска и вестник, там пишат все едно и също. – Иван бил искрен. – По-добре ми кажи къде искаш да отидем в събота?
Елена  загубила и ума и дума:
– Така ли?
– Купих два билета за театър. А може би днес искаш да пообиколим магазините, за да си купиш плат за нова рокля.
Едва Иван не изтърсил: „Плат, достоен за богиня“. Той погледнал жена си и ахнал. Пред него стояла истинска богиня. Нейното лице сияело от щастие, а очите й блестели
„О, Боже, колко е прекрасна. Ако тя  със всеки ден така се променя, ще съумея ли да бъда достоен за нея? – като мълния прескочила мисълта в главата му,  – Трябва да успея! Трябва да успея, докато тя е до мен“.