Един будиски учител прочел на учениците си прекрасен текст, който докоснал всеки от присъстващите. Учениците веднага попитали:
– Кой е написал това?
Учителят ги погледнал и отговорил:
– Ако ви кажа, че е Буда, ще благоговеете пред текста. Всяка сутрин ще слагате върху него цветя и ще му се покланяте. Ако кажа, че този текст е написан от патриарха, вие ще почитате текста, но няма да му се кланята, както пред текст на Буда. Ако ви кажа, че текста е написан от монах, вие навярно ще се объркате. Но ако узнаете, че това е написал нашият готвач, ще се разсмеете.

Този път Ема облече по-семла рокля. Купи  голям букет рози. Звънна на вратата и когато госпожа Донева ѝ отвори, тя само кимна, промуши се покри нея, и влезе в хола. Известно време двете се гледаха втренчено.

– Донесох ви цветя, зная, че предпочитате шоколадови бонбони, но така реших. – каза Ема.

– Благодаря, – почти приветливо каза Димова.

– Майка ми ме е учила, никога да не отивам на гости с празни ръце. Тя не блести с голям интелект, но има добри маниери.

– Радвам се да го чуя, – каза студено Димова.

– Да минем направо към въпроса, – каза предизвикателно Ема, – без да губим време в любезности.

Димова само кимна. Ема прочете в очите ѝ безпокоиство и напрегнатост.

– Питахте ме за какво си говорим със сина ви, когато сме заедно, – започна войнствено Ема. – Говорим си за мен и за него, за това кой с какво се занимава. Чудим се какво ще вечеряме и как да го приготвим…. Всички тези неща са много важни за мен, колкото и тези, които вие смятате, че са важни, като литература, музика, изкуство. Питали сме се какъв е смисъла на живота….

– Така ли? И какъв е той според вас? – попита Димова подигравателно.

– Това е една безкрайна дискусия…

– Хм.

– Вижте в живота на сина ви има много хора, които са на неговото интелектуално ниво, но той се влюби в мен. Аз съм това, което той иска, със всичките ми недостатъци и мисля, че трябва да го приемете.

– Ами приятелите му, как ще общуваш с тях?

– Всъщност, доколкото знам, той няма много приятели. Прекалено е затворен. Вие сте могла да му помогнете, когато е бил малък, но сте била много заета. Предполагам, че ще успея да му помогна в това.

Димова поклати глава  уклончиво.

– А твоите приятели, Александър разговаря ли с тях?

– Не е срещал много от тях, не съм казала на никого за него, дори семейството ми не знае.

– И все пак мисля, че ако решите да сключите брак, – въздъхна Димова дълбоко, – ще направите голяма грешка.

– Знам, че не съм на интелектуалното ниво на Александър и никога няма да бъда, но мисля, че това няма значение. Мога да правя много други неща, които той не може, така че ще се допълваме взаимно.

– Доста смело.

– Ние ще се оженим. и освен това искаме да присъствате на сватбата ни, не че много желая това, но синът ви ще бъде много наскърбен, ако не дойдете.

– Не мога да дам благословията за брака ви, – изръмжа почти през зъби Димовя.

– И какво ще постигнете с това, – засмя се Ема. – Синът ви  ще се ожени за мен, но ще бъде нещастен, защото вие няма да присъствате на сватбата му и много трудно ще ви го прости. Ако наистина не дойдете, ще зная, че сте подла и отмъстителна, но това ще разбере и той, а вие не искате това нали? Все пак той ви обожава. Изборът е ваш.

Последва дълго мълчание. След това Димова плесна с ръце и каза:

– Добре казано. Може да не сте много образована, но не сте глупава. Сега съм уморена, бих искала да помисля.

Ема тръгна с уверена крачка към вратата.

След два дена, Александър ѝ занесе бележка пъхната в плик. Ема с треперещи ръце отвори бележката. Там с много красив почерк, бе написано съгласието на госпожа Димова, да присъства на сватбата им.

Една малка птичка всеки ден се криела в клоните на едно сухо старо дърво, което стояло в средата на огромна пустиня.
Но веднъж връхлетял ураган и изтръгнал старото дърво с корените.
За да намери ново укритие, малката птичка прелетяла стотици километри. Най-накрая стигнала до градина, където ромолела вода и ухаели цветя, а дърветата били натежали от узрели плодове.
Ако беше оцеляло сухото дърво, нищо не можеше да накара птичката да остави мястото, където толкова дълго се е приютявала.

Една ранна утрин продавачката на цветя бе изненадана пред магазина си от един подранил посетител. На вратата стоеше облечен във униформа млад и красив лвйтенант. На лицето му засия усмивка, когато видя, че жената идва, но в очите му се четеше тъга.
– Много сте подранили тази сутрин, – каза продавачката.
– Бързам за летището. Няма да ме има цяла година, заминавам за Афганистан. – започна да обяснява ранното си посещение младият мъж.
Той усети съчувствие в погледа на жената и сподели:
– Имам много красива жена. Тя изпълва живота ми със светлина и щастие. За това всеки петък ѝ подарявам голям букет красиви и свежи цветя.
Жената заела мястото си сред цветята, леко се усмихна. Тя разбираше напълно младия мъж. Лейтенантът погледна продавачката и смутено каза:
– Не бих искал да прекъсвам тази романтична традиция. Но …. наложената ни принудителна раздяла ще навява много тъга на съпругата ми, – въздъхна младият мъж. –  Дойдох при вас, за да поръчам 52 букета.
– Бъдете спокоен, ще доставям на жена ви всеки петък вечер по един букет, докато се върнете, – обеща му продавачката.
Даже му направи 50% отстъпка за цялата поръчка.
Такава любов не само докосва, просълзява и трогва сърцето, но изпълва света с повече светлина.

Отишъл Иван Петров в Бруклин в дома на една ясновидка мадам Уанг. Поискал да общува с наскоро починалата си съпруга Ана.
Мадам Уанг взела ръката му и започнала да медитира. Затреперала, затворила очи и с друг глас казала:
– Ваня, аз съм твоята съпруга Ана. Добре съм. Аз съм в рая. Тук всичко е много красиво. Има много цветя и плодове. Но моляте, побързай да ми зададеш въпроса си, защото небесните ангели ме викат…..
Иван Петров попитал:
– Аничка, къде и кой те е научил да говориш на английски?!