Асен бе настроен за дискусия.

– Млади човече вероятно сте чували фразата: „Любовта не може да се купи с пари“. Тя струва много скъпо, – каза Невена, жена преминала много неща в живота си.

След като помълча малко, тя продължи:

– Повечето хора не я оценяват и я разпиляват, защото не познават цялата ѝ красота.

След това се обърна към Асен и попита:

– Вие млади момко, искате ли да дарите на някого любов? – И тя мечтателно затвори очи, спомняйки си своята младост. – Когато даряваш любов се чувстваш щастлив и всесилен.

– Навярно съм много млад, – каза Асен. – Още никой не ми е дарил любов, нито пък аз на някого.

– Всичко е пред вас, – въздъхна Невена. – Важното да не я прогоните без време… – Но знаете ли,  любовта се появява някак странно, със ненужни добавки.

– Какви добавки? – попита Асен.

– Ненавист, ревност, презрение …..

– Но защо са на хората тези добавки? – недоумяваше Асен.

– Защото те не търсят да придобият истинската  любов.

– А аз какво да направя, за да я получа без добавки?

– Можете да ѝ помогнете да израсте във вас. В началото може да е съвсем малко семенце, но когато се грижите за него, поливате го, премахвате плевелите около него, от него ще израсте красиво и силно цвете.

– Вероятно ще трябва да се въоръжа с много търпение и вяра, – въздъхна Асен.

– Не се страхувайте, опитайте, това ще ви донесе много радост и светлина в живота, – насърчи го Невена.

– Трябва да опитам. Ако успея ще бъде прекрасно не само за мен, но и за тези, които са край мен.

Баща и син разговаряха в късния следобед под сянката:

– Каква е разликата между „изкушение“ и „изпитание“? – попита Владо баща си.

– Изкушение е, когато ти е трудно да се откажеш от нещо, а изпитание, когато ти е трудно да се съгласиш….

В този дух Владо продължи да пита:

– Каква е разликата между „харесвам“ и „обичам“?

– Когато ти харесва цвете, ти го откъсваш, за да го поставиш във ваза. Но ако го обичаш, ти всеки ден ще го поливаш и ще се грижиш за него.

– Татко, а защо понякога съм тъжен и скърбя?

– Ти си тъжен, когато мислиш само за себе си.

– Защо тръните и плевелите, които не сме садили, така добре растат, а това, което посадим, се нуждае от нашето внимание и грижа? – погледна Владо към градината изненадан, че отново трябва да се плеви.

Бащата се усмихна и отговори на сина си:

– Ти си направил ценно откритие, сине. Всичко важно и значимо за човека изисква от него много усилие, а вредното и ненужното само си израства.

Астронавта Скот Кели от борда на МКС е съобщил, че на станцията за първи път е отгледано цветето оранжева циния.

Отглеждането на цветето е станало в специален портативен парник „Veggie“, който е бил привързан към станцията.

Цинията е станала второто растение, което учените са решили да проверят дали ще вирее в условия на безтегловност.

Първото бе парникова маруля, която след узряването ѝ бе изядена от екипажа. Този път изследователите решили да проведат опит с декоративно растение.

Трябва да се отбележи, че първият експериментът за отглеждането на цветя в космоса, в условия на безтегловност е бил неуспешен.

Имало едно поверие, че този, който откъсне бяло цвете от планината навръх Нова година, ще бъде щастлив.

Планината, на която цъфтели белите цветя бил смятана за омагьосана. Тя постоянно се тресяла и никой не можел да се задържи на нея.

Въпреки това всяка Нова година се намирали смелчаци, които се опитвали да изкачат планината.

Веднъж трима приятели решили да опитат късмета си. Преди да тръгнат те отишли при един мъдрец за съвет.

– Ще паднеш седем пъти – на осмия  ще успееш, – казал им мъдрецът.

Тръгнали тримата приятели, всеки от различна страна, към планината.

След един час се върнал един от тях, целия в синини.

– Не беше прав мъдрецът, – казал той. – седем пъти паднах, а когато се надигнах след осмия път, видях, че съм изминал само една четвърт от планината. Тогава реших да е върна.

Вторият от приятелите се върнал след два часа, целия пребит и казал:

– Мъдрецът ни излъга. Паднах седем пъти, а когато се изправих след осмия път видях, че съм изминал само една трета от планината. Реших, че всичко е безсмислено и се върнах.

Третият от младежите дошъл след един ден, а в ръцете си държал бели цветя.
– Ти не пада ли? – попитали го приятелите му.

– Сто пъти падах, а може и да са били повече, не съм ги броил, – отговорил третият.

– Защо не се отказа тогава? – удивили се приятелите му.

– Преди да отида на планината, аз се научих да падам, – засмял се третият.

– Не, той не се е научил да пада, а да се активизира и да достига желаното, – казал мъдрецът, когато чул разговорът им.

Само постоянството води към целта.

Не пилейте енергията си за разрешаване на вътрешните си емоционални конфликти. Ако я използвате правилно, тя ще ви даде криле, които ще ви доведат до желаното….

Стените заплашително се издигаха пред Йоан, сякаш се готвеха да го смажат под тежестта си. Между тях бе заключен целият му живот. На масата бяха разхвърляни рисунки, а на пода се търкаляха глинени модели.

Тук бе проектирал всичките си конструкции, бе изваял великолепните си скулптори. На това място в обятията на най-прекрасната жена за него,  бе познал любовта.

Седна и закри лицето си с ръце. Защо му бяха нужни тези мигове на щастие? Нима за да се чувства двойно по-нещастен в самотата и поражението си?

Картините от предишния живот преминаваха като на кинолента пред него. Намираше всичко преживяно за безсмислено и излишно. Къде останаха триумфите и успехите му? Те бяха част от миналото му но се превърнаха в разпадащи се руини.

Звездата му бе угаснала, славата си бе отишла.

Само една жена  бе отворила сърцето му, до което нямаше  достъп никоя друга,  за истинската любов. Едва ли някой друг човек е имал по-голямо страдание от неговото.

„Защо да не ѝ напише писмо?“ – мярна се като освобождаваща мисъл в измъчения му разум.

Скочи, извади хартия и започна да пише. Пламенните думи изпълнени с любов изпълниха няколко страници. Лицето му се зачерви, целият гореше в треска.

Изведнъж зародилият се импулс бързо угасна и той отпусна ръка.

Йоан не можеше да ѝ пише. Двамата нямаха право да се видят отново, всеки от тях си имаше свое семейство. Любовта им бе намерила върховно удовлетворение, както цвете, което разкрива красотата си само за един ден, а привечер увяхва.

Мигове като този не се повтаряха. Срещнеха ли се отново щяха да се разочароват, като умиращи от жажда стоящи пред солено езеро.

Едва през тази нощ той намери истинския образец в нея. Взе длетото и чука, искаше да запечата онзи миг, когато двамата бяха едно тяло и една душа.

Йоан започна да удря по длетото, спокойно и отмерено. Работеше, забравил за всичко наоколо. Длетото оформяше мрамора според преживяното от него. Мраморните черти все повече се доближаваха до образа, който се бе запечатал  в сърцето му.

От дълбините на душата му изплува предчувствие за избавление. Може би така се чувства умиращ след борба с мъчителна болест в последния си час, когато угасва волята му.