Малко растение се бе свило под мощен дъб. То ценеше сянката, която го покриваше, защото тя му носеше спокойствие и мир.

Но това растение бе предназначено за по-голямо благословение.

Един ден дойде дървар и с острата си брадва повали силния дъб.

Растението извика уплашено:

– Загина моята защита. Сега бурните ветрове ще надделеят над мен и ураганите ще ме изтръгнат.

– Не, това няма да се случи, – каза ангелът, който пазеше растението. – Сега слънцето ще те стопли, дъждът ще те ороси и тялото ти ще стане прекрасно.

– И какво от това? – попита плахо растението, тъй като нищо не чу за своята бъдеща защита.

– Твоят цвят, който до сега не се е появявал, ще разцъфти и ще удоволства на слънчевите лъчи, – продължи нежно ангелът. – Хората ще те забележат и ще кажат: „Колко много е пораснало това растение. Превърнало се е в прекрасно цвете“.

– Може би защото вече няма да я има сянката над мен, – въздъхна растението.

– Преди в това място без светлина имаше ли радост и наслада за теб? – попита ангелът. – Нима не разбираш, че ти е отнето „удобното“ място, за да се превърнеш в прелестно и удивително цвете?

– А кой ще ме защитава?

– Ти ще заякнеш, стеблото ти ще се удебели, корените ти ще проникнат още по дълбоко в земята, търсейки още повече хранителни вещества. И когато дойде бурята или връхлети урагана, ти ще устоиш.

Мартин бе малко осемгодишно момче. Той имаше синдром на Даун и за това децата от класа му трудно го възприемаха. Някои от тях се опитваха да бъдат любезни, а други бяха груби към него и му се присмиваха.

Един ден учителката дойде в класната стая и раздаде на децата по едно пластмасово яйце, като им заръча:

– Излезте навън. Намерете нещо, което според вас символизира живота, сложете го в яйцето и ми го донесете.

Децата ентусиазирано на двора и започнаха да събират нещата, които според тях олицетворяваха живота.

Най-накрая и последното яйце бе поставено пред учителката. Всички бяха любопитни и заинтригувани да разберат, какво другите са поставили в яйцата си.

Учителката започна бавно да отваря всяко яйце и явно да показва скритото вътре на всички.

Там имаше листа, цветя, пеперуди, бръмбари, мравки и какво ли още не.

Но когато отвори едно от яйцата, то бе празно.

Децата се развикаха:

– Кой не е изпълнил задачата?

– Защо нищо не е поставил в яйцето?

– На кого е това празно яйце?

Мартин вдигна ръка и каза:

– Това е моето яйце.

Децата отново повишиха глас и зашумяха недоволни:

– Мартин никога не прави нещата, както трябва.

– Защо не си сложил нещо в яйцето си?

– Не чу ли какво ни заръча учителката?

– Нима не разбра задачата?

Мартин ги изгледа учудено и спокойно каза:

– Яйцето е празно, защото гробницата е празна. Исус възкръсна.

В стаята настъпи тишина.

Мартин бе разбрал, че щом Исус е жив, това означава нов живот за всеки човек.

Пролетта завладя всичко наоколо. Събудиха се цветята и тревичките от докосването на нейния нежен полъх. Дърветата напъпиха и млада зеленина се прокрадваше върху голите клони.

Спиридон крачеше с Калчо по горската пътека и изобщо не забелязваше оживлението на природата около него.

– Вие евангелистите, четете Библията, но си я тълкувате, кой както намери за добре, – заяви усмихвайки Спиридон.

– Какво имаш предвид, – начумери се Калчо. – Дай конкретен пример, не говори така общо.

– Например, – започна настървено Спиридон, – когато четете „Обичайте се едни други“, мислите че Бог търпи греха, защото ви обича.

– Почакай, това не е така, – не се съгласи Калчо. – „В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“. Бог обича грешника, но отхвърля греха му. И „понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго“.

– Добре, а когато се казва „всичко съдейства за добро“, мислите, че всяка история има щастлив край, – отново атакува Спиридон. – Или когато четете: „Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа“, вие очаквате Той да ви направи здрави, богати, щастливи и да нямате никакви проблеми.

– Всичко това е извадено извън контекста. Хората, които са били най-близко до Бог, са минавали през болка и страдания, но това не означава, че Господ не ги обича или ги е изоставил. Това, което Той обещава на хората,  не е да ги избави от страданията, а да ги спаси. Той не обещава да ни изолира от проблемите, а да даде изходен път при проявата на всеки от тях, – опита се да поясни Калчо.

Спиридон погледна иронично приятеля си и каза

– Не е ли удивително, как можем да изопачим това, което казва Бог?

– Внимателното вникване в Словото Му е много важно, – подчерта Калчо, – защото в противен случай се разочароваме и изпадаме в униние. Библията е най-голямото съкровище за човека, но за да я разбира, трябва да се вслуша в тихия глас на Светия Дух, който разкрива Божието Словото в сърцата ни.

Спиридон  не бе вече така наострен срещу приятеля си. Не веднъж двамата бяха спорили, но сега в сърцето на Спиридон се зароди желания да познае Бога и да разкрие, това необятно съкровище – Библията.

Там, където се срещаха двете течения, се бе образувал водовъртеж в реката. Близо до брега привличаше погледите красива и изящна лилия.

Въртопът бе я забелязал и си каза:

– Тя трябва да бъде моя. Ще използвам всички средства, за да я покоря.

И той започна да предлага на очарователната красавица неща, звучащи привлекателно за нейните уши:

– Ела да направиш една вълнуваща разходка по реката върху бързите ми вълни. Виж колко е нежна и прохладна водата в сравнение на непоносимата жега, която цари около теб ……..

Въртопът не преставаше да предлага на лилията всевъзможни развлечения и удоволствия, които тя би могла да изпита на движещи се с голяма скорост негови вълни.

Красавицата започна да се колебая. Предложенията звучаха примамливо и съблазнително.

Тези ухажвания на въртопа не останаха незабележими за бръмбара, който бе лудо влюбен в нежното цвете. Сърцето на твърдокрилото насекомо се сви от болка, защото виждаше, че красивата лилия бе склонна да последва жестокия въртоп.

– Той ще те погуби, – нещастният бръмбар се опитваше да спре омаяната лилия. – Ти ще пропаднеш във водите му и ще се изгубиш.

– Той е толкова силен, красив и тайнствен, – възрази опиянена лилията. – Може би ще приема предложението му.

– О, така ли? – извика отчаяно бръмбарът. – Тогава виж, какво те очаква, ако го направиш.

Той сви криле и скочи във водовъртежа. Водите се завихриха край него и бръмбарът изчезна от погледа на лилията.

Ненагледното цвете присви белите си нежни листа и се разплака. Нейният верен приятел, се бе пожертвал, за да я предпази от глупостта, която бе решила да извърши.

Едва сега тя разбра какво е да бъдеш обичан истински.

Слънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.