Един цар отишъл на лов. Придружава ли го придворните му.

Стигнали до едно езеро. Там плавал лебед. Царят се прицелил в птицата, но не улучил.

Преди уплашеният лебед да се скрие в тръстиката, придворните започнали да възклицават доста високо:

– Какъв добър изстрел!

– Нашият цар е най-добрият стрелец!

– Неговите патрони не пропускат целта!

Дълго време придворните възхвалявали „точната“ стрелба на царя.

Владетелят сам видял, че неговият гърмеж изобщо не докоснал лебеда, но как да ги спре?

Когато се върнал от лова, царят се отбил при един старец, който бил почитан от всички за мъдростта си и го попитал:

– Кажете ми, някога сред моите придворни ще се появят ли правдиви хора? Кога моите министри ще спрат да ме ласкаят и ще започнат да ми казват истината?

Мъдрецът отговорил:

– Ако царят обича поезията, придворните му постоянно ще му четат стихове. Ако се увлича от музиката, хората от свитата ти няма да се разделят с различни музикални инструменти и в двореца ще се изпълняват прекрасни мелодии и песни.

– Но аз искам да чуя истината за себе си, – нетърпеливо се обадил владетелят.

– Тогава би трябвало придворните ти да говорят истината.

– Да но те само ме лъжат и ласкаят, – повдигнал отчаяно ръце царят.

– Защото ти обичаш да те мамят и да си кривят душата, – усмихнал се мъдрецът. – Придворните правят това, което се харесва на царя. За това, господарю, помислете добре, кой е виновен, че вашите министри не казват истината?

Изправяйки мощната си снага сред ливадата, той отново се готвеше да коси. Мелодичният звън на точилото предвещаваше падането на множество нежни стъбла, на които сега се полюляваха красиви и прекрасни цветове.

Колко очарователни изглеждаха те в ранното утро, а само след час лежаха изсъхнали в редици.

Така е и в нашият човешки живот. Ние изглеждаме бодри и напети до появата на косата на страданието, ножицата на измамените надежди и сърпа на смъртта.

Не се лъжете, няма друг начин, чрез който може да се получи нежна покоряваща зеленина, освен с помощта на косата, която усилено се размахва от здравите мъжки ръце на косача.

Ние не бихме могли да станем нежни, съчувствителни и милостиви, ако през нас не мине Божията коса.

Когато се окоси тревата и там зацарува пустота, идва времето на дъждовете. От влагата им отново надигат глава цветя и тревички, но тяхната красота е още по-очарователна и изящна. Стройността и грациозността им изобщо не може да се сравни с това, което бе преди.

Ако днес те покоси косата на Царя, не се страхувай, скоро ще последват благодатни дъждове. Чрез тях ще бъдеш обновен.

Изпълнен с любов, изразяващ радост и откликващ на всичко със спокойствие и мир в сърцето, ще привличаш нови люде за Божието царство.

Владислав бе първи министър при царя. Често го чуваха да казва:

– Службата пред царя, трябва да бъде пред тази на Бога.

Един ден Владислав легна тежко болен. Всички очакваха да напусне този свят. Царят го посети, застана до леглото му и когато забеляза че очите му са пълни със сълзи, го попита:

– Приятелю, защо плачеш?

– Ваше Височество, заповядай на заболяването ми да ме напусне.

Царя поклати озадачено глава и безпомощно повдигна рамене:

– Ех, де да можех да направя това.

– Заповядай, поне да не бера душа в тези адски болки, – молеше се отчаяно Владислав, като едва мърдаше пресъхналите си устни.

– И това не е в моя власт, – тъжно отбеляза царят.

– О, царю, – изтръгна се болезнен вик от Владислав, – разпореди се Бог да се смили над душата ми и да ме приеме на небето.

– Молиш ме за неща, които надхвърлят моите възможности, – смутено отговори царят.

Тогава болният се обърна към останалите в стаята:

– През целия си живот служех само на един човек, който не може да ми помогне в положението, което съм. Колко жалко, че не се интересувах от Онзи, Който има истинската власт да спасява и погубва …..

Колкото и верен да си спрямо земните неща, не пропускай да се стремиш към Божията мъдрост. Едното трябва да се прави, а другото да не се оставя.

Едното е: „Но първо търсете Божието царство и Неговата правда“, а другото е верност към земната работа. Отдавайте подобаващо място на „земното“ и на „вечното“.

Дядо Вълкан и внучето му Валери стояха на двора под стария орех и тихо си говореха. Малкото момче много харесваше тези разговори, защото дядо му бе сладкодумен човек. От него всеки можеш да научиш много неща.

И сега леко привел глава над внука си, обгърнал с ръка крехките рамене на малчугана, дядо Вълкан говореше с тихия си стържещ глас:

– Когато приемеш Исус в сърцето си като Господ и Спасител, пред теб се отваря един изцяло нов свят на неизпитвана досега!

Валери погледна дядо си с големите си черни очи, поклати глава като възрастен човек и добави:

– Да но животът на Земята не е съвършен. Всеки от нас изпитва мъка, тъга и разочарования почти всеки ден.

– За да се преборим с тези дни на мъчителна болка, – усмихна се старецът, – Той ни е дал дара на радостта. Така се издигаме над обстоятелствата на земното си ежедневие!

– Какво е радост? – попита въодушевен Валери.

Малчуганът бе изпитвал това чувство много пъти, когато бе получавал желаната играчка, но сега той усещаше, че в тази дума се крие нещо повече.

– Радостта е вкусване от рая, което се дава на тези, които познават Исус като Господ и Спасител. Тя е способността да преживяваме в нашето човешко естество благословенията, които Бог изпитва в Неговата божественост.

– Мога ли винаги да имам тази радост? – попита плахо Валери.

– Тя е резултат от близката и лична връзка с Царя на царете. Когато вземеш съзнателното решение да си партнираш с Исус и да се покориш на Неговото господство и власт, ти имаш изобилна радост в живота си.

– Тази радост влияе ли се от нещо? Кога мога да я загубя?

– Тя не се влияе от това, което имаш, нито от твоите взаимоотношения или къде живееш, а от това да избереш Него независимо от всичките трудности, които срещнеш в живота. Когато предпочетеш да дадеш живота си на Исус Христос, радостта избира теб!

По празниците и в неделите обикновено е много шумно край църквите. Множество хора се усмихват едни на други и се поздравяват.

Днешния ден бе слънчев и храмът бе привлякъл множество люде. Павел и Филип присъстваха на богослужението в църквата. Те също, като повечето излизащи от храма, бяха радостни и весели.

– Когато влязохме в църквата наблюдава ли хората там? – попита Павел.

– Какво толкова, обикновени хора, – вдигна рамене Филип.

– Тези, които си спомнят за Разпнатия са с широко отворени очи и Го очакват – отбеляза Павел. –  Те не се прозяват. И се надяват с радост да получат подарък от самия Цар.

– Не всички са еднакви. На тези, които виждам само храма, очите им бродят нагоре надолу, – разкри най-накрая своите наблюдения и Филип. – Техните уста са отворени, но те не пеят, а само се прозяват.

– Човек не трябва да се отегчава особено по време на богослужение, – вметна Павел.

– Все пак са се намерили люде, който са дошли да почетат Невидимият – подчерта Филип.

– А тези, които са Го видели, не могат да Го забравят, – добави Павел.

– Такива идват в храма не заради самата сграда или да намерят някаква утеха, а заради Него, – отбеляза Филип.

– Един вижда архитектурата на храма и си казва: „Каква красива и голяма църква!“ А друг вижда Христос и изрича възхитен: “ Какъв велик Спасител!“ – заключи въодушевено Павел.