Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Влезеш ли в дома на Петко, ще видиш във всички стаи окачени множество часовници. Изглежда това му бе слабост.

Веднъж приятелят му Дичо го попита, гледайки това многообразие от показващи времето механизми:

– За какво ти е всичко това?

– Тяхното тиктакане и звънене, ме успокояват, – призна си Петко. – Сигурно изпитвам вътрешен страх от това да закъснея, а може би всичките тези часовници потискат моите притеснения, че ще пропусна нещо важно.

Дичо се усмихна и каза:

– За разлика от теб Исус винаги е знаел кога е подходящото време – да изцерява, да поучава, да укорява, да се оттегля, да посещава празнични вечери.

– Е, да, – поклати глава Петко, – Той е знаел, че царското Му влизане в Ерусалим на Цветница ще бъде последното за Него.

– Тогава удивително чудо се е случило сред палмите, – плесна с ръце възторжено Дичо.

– Големи тълпи хора са разпознали в кроткия мъж на смиреното магаренце техния Месия, – Петко продължи да разнищва нишката на историята – изпълнението на цялото Старозаветно Писание. Възгласите им: „Осана!“ показваха, че те са познали времето, когато техният Цар е яздил право към живота им и е изисквал тяхната преданост.

– А днес осъзнаваме ли в какво време живеем? – попита Дичо.

– Днес е времето, – наблегна Петко, – когато всеки от нас трябва да престане да се колебае и да признае Исус Христос за свой Господ и Спасител.

– Интересното е, – отбеляза Дичо, – че Исус идва днес лично при нас, както в онези паметни дни.

Нека Му се поклоним и да Го приемем в сърцата си.

Един ден двамата внука на дядо Петър го наобиколиха и започнаха да го питат, както обикновено, когато го видеха.

Двете момчета бяха много любознателни и очакваха интересни отговори от стареца. За тях той бе голям мъдрец.

– Дядо, нас ни учат, че трябва да имаме определено време за молитва, а ти защо не спазваш това правило? – попита Христо.

Старецът се усмихна и започна да обяснява:

– Царят определя часове за приемане на слугите си, които идват при него с лични молби….

– Дядо, но ние не се молим само за себе си, – прекъсна го припряният Николай.

– Тези, които идват при царя по свои лични или държавни дела, ще им се поставят ли срокове? – Христо попита, накланяйки главата си на една страна.

Момчето май бе се досетило само за отговора, но нещо му убягваше.

– Ето тук е разковничето, – поглади бялата си брада дядо Петър и замълча.

– Хайде не ни мъчи, – нетърпеливо подскочи Николай. – Изплюй камъчето.

– По царските въпроси можете да се явите пред Владетеля по всяко време.

Емил крачеше и нещо си мърмореше съвсем тихо. Настигна го Атанас. Той се взря в приятеля си и му се зачуди.

Накрая се престраши и го попита:

– Какво си приказваш под носа? Нещо лошо ли ти се е случило? Да не си болен?

Емил го погледна като събуден от сън. Усмихна се и обясни:

– Чудя се какво означава да си човек по Божието сърце?

Атанас повдигна рамене.

– Виж, Бог не нарече Давид велик войн, верен пастир или стабилен цар….

– Е, и? – прекъсна го Атанас.

– Може би е казал нещо от рода на: „Открих, че Дейвид се интересува от нещата, които Ме интересуват. Той е човек, чието сърце бие в синхрон с Моето. Когато гледам надясно, Дейвид гледа надясно.

– Е, някои печелят, други губят, – усмихна се Атанас, – Просто се справяш по най-добрия начин. Никой не е перфектен.

– Разбираш ли, – гневно тръсна глава Емил, – Давид все едно казва: “ Ако Бог го казва, искам да го направя“. Това е да си „по Божието сърце“.

– Добре, – наклони глава напред Атанас, – ако не направя каквото Бог казва, какво печеля?

– Прекарваш много време в правене на собствените си неща, затова не успяваш и постоянно се оплакваш и окайваш.

– А тези „по Неговото сърце“? – почеса се зад тила Атанас.

– За такива нищо в отношенията им с Бог не се смята за незначително. Ето, ако видят знак „Ограничение на скоростта 45 километра в час“, за тях това е правило. Тук няма даване или вземане. Но ако на табелата пише „Шофирайте внимателно“, това вече е принцип.

– Принципи, правило …- сбърчи недоволно нос Атанас, – Каква е връзката?

– Тези, които следват Бога в сърцата си, се грижат толкова много за принципите, колкото и за предписанията. И когато попаднат на правило, което е ясно очертано, те си казват: „Като гледам живота си, виждам, че не е като това правило. Трябва да приведа живота си в съответствие с него“ .

– Ох, – изпъшка Атанас, – от тези твои разсъждения ме заболя главата.

Той го остави и си тръгна, а Емил продължаваше да си говори нещо тихо под носа.

Боби и Рени се разхождаха. Той бе на шест, а тя на три години. Те бяха брат и сестра, които израснаха почти заедно.

Внезапно върху Рени се нахвърли голямо куче.

Боби инстинктивно застана пред нея, предпазвайки я от свирепата атака на огромния звяр.

Резултатът бе двадесет шева на лицето на Боби.

Когато го питаха:

– Защо го направи?

Той се усмихна и отговори:

– Много обичам сестра си. Ако някой трябваше да умре, мислех, че това трябва да съм аз.

Пластичните хирурзи помогнаха лицето на Боби да заздравее по-бързо.

Сестра му бе дълбоко признателна за защитата му.

Тя казваше:

– Брат като него е нещо невероятно. Той е чудесен и мил. Аз много го обичам.

В идеалния случай членовете на семейството ни наблюдават и се грижат за нас.

Истинските братя се намесват, когато сме в беда. Те са до нас, когато се страхуваме.

В действителност дори нашите най-добри братя са несъвършени. Някои от тях ни нараняват.

Имаме един брат, който винаги е на наша страна, Исус.

Христос, като акт на смирена любов, се присъедини към човешкото семейство, споделяйки нашата „плът и кръв“ и ставайки като нас, „напълно човек във всяко отношение“.

Ние наричаме Исус наш Спасител, Приятел и Цар. И всяко от тях е истина.

Но Исус е и наш брат, който е преживял всеки човешки страх и изкушение, всяко отчаяние или тъга.

Той стои винаги до нас.