Казват, че Господ ни дава деца, за да Му ги върнем по-късно.

Ние можем да направи това, когато си поставим подобна цел, а именно да ги възпитаме в пътя Господен.

А ако целта ни е друга?

Ако аз не знам къде отивам, до къде ще я докарам?

Например, ако знам как се готви дадено ядене, мога и го правя.

Ако не зная как да нахраня детето си с духовна храна, тогава с какво изобщо го храня?

Зорка имаше много работа в дома си, но беше преуморена от работата си в едно шивашко ателие.

Тя осъзнаеше, че всичко това трябва да се свърши, за това помоли сина си:

– Михаиле, моля те помогни ми да разчистим и оправим нещата в къщи.

– Добре, – съгласи се синът ѝ.

Работата бе много, но въпреки всичко успяха да изперат, изчистят и измият всичко, както трябва.

След като приключиха Михаил подаде лист хартия на майка си.

На него бе написано:

Окосих тревата – 1,5 лв.

Почистих стаята си – 1 лв.

Ходих до магазина два пъти – 1,25 лв.

Изнесох боклука – 1, 10 лв.

Измих стълбището – 2 лева.

Почистих банята и тоалетната – 2, 50.

Полях градината – 1,40 лв.

Общо 10,75 лв.

Зорка погледна замислено сина си. Обърна листа и написа на обратната му страна следното:

Девет месеца те носих в утробата си – безплатно.

През всичките нощи, когато бе болен се грижех и се молих за теб – безплатно.

Всяка нощ, когато бе неспокоен и крещеше, успокоявах те – безплатно.

Осигурявах ти играчки, храна, дрехи и всичко, което ти бе необходимо – безплатно.

Моята любов е също безплатна.

Когато Михаил прочете отговора на майка си, очите му се напълниха със сълзи.

Той я прегърна и прошепна:

– Мамо, аз те обичам повече от всичко на този свят.

Той взе листа и под своя списък написа : „Изплатено напълно“.

Наталия отиде в болницата за задържане на плода.

Васко остана в къщи с двамата си сина Станимир на 4 години и Емил на две години.

Васко можеше да готви само макарони. За това се хвана да приготви такава храна за синовете си, но малко я пресоли.

Първи дойде в кухнята Станимир, взе и опита от макароните. Той нищо не каза на баща си, но бързо напусна кухнята.

Станимир отиде към детската стая. На вратата срещна брат си Емил, който отиваше в кухнята да яде.

Станимир го хвана за ръката и му каза:

– Емо, недей да ядеш това, което е сготвил татко. Ти си ми единствения брат ….

Всеки от нас знае какво представлява един бездомен човек. В повечето случаи, това не са приятни на вид хора, стигнали дъното заради личните си проблеми, изглеждат,  сякаш съвсем не ги вълнуват това.

Независимо от предубеденото отношение от страна на обществото, сред тях попадат и такива, които заслужават нормален живот.

Мариус бе бездомен. Той се появи една сутринта пред едно малко заведение. Негов собственик бе 30 годишният Григоров.

– Моля ви, господине, дайте ми няколко лева – каза Мариус на Григоров –   или поне нещо за ядене.

Григоров се замисли, много му се искаше да изрита бездомника далеч от заведението си, но изведнъж се обърна към Мариус и му каза:

– Защо да не ти дам работа?

– Аз живея на улицата от 16 години, – наведе глава Мариус. – Заради криминално престъпление, никой не иска да ме вземе на работа. Трябва да крада или да прося, за да мога да преживявам.

Този разказ на скитникът, още повече затвърди желанието на Григоров да му помогне.

– Добре, – каза собственикът на заведението, – ела да миеш съдовете в кухнята за два часа.

– Готов съм само за храна да ви работя, – съгласи се скитникът.

Мариус сложи престилка, изми ръцете си и започна работа.

Когато собственикът предложи сандвич на Мариус, скитникът го раздели на две и едната половината занесе на една бездомна жена на улицата. След това се върна и продължи да мие съдовете.

След двата часа работа Григоров заплати на Мариус няколко лева. И двамата се разделиха. На другия ден Мариус отново дойде, да мие съдовете в заведението. Това продължи няколко седмици.

Накрая Григоров повика Мариус и му каза:

– Ти заслужаваш да работиш в заведението ми на постоянна работа…

Мариус прошепна:

– Благодаря ви…

А очите му се насълзиха.

Не трябва да съдим за човека по външния му вид. Ако някой не помогне на изпадналия, проблемите му няма да се решат.

Беше голям студ. По здравия лед, често преминаваха тигри. Човек можеше да ги види от балкона, как се ровят в кофите за боклук, търсейки нещо годно за храна.

Станислав Иванов бе старши лейтенант. Бе охрана и постоянно бе в готовност, ако го повикат.
Веднъж по телефона се обади уплашен мъжки глас:

– Старши лейтенант Иванов … тук … има тигър.

– Какво? Тигър? Ако нападне веднага стреляй! – каза Станислав.

– Да върви по дяволите Червената книга, – измърмори Иванов, човешкият живот е по важен.

А по телефона добави:

– Сега идвам.

Когато Станислав пристигна на мястото на поста, обадилия се му докладва:

– Там седи вече от двадесет минути и нищо не прави. Просто гледа …. това е всичко. Но е някак страшно…

Горкият толкова голяма котка той не бе виждал до сега.

Иванов позвъни:

– Тук наблизо до границата е забелязан тигър. За сега не напада. Поех поста.

След това скочи в колата. А тигърът седеше спокойно, не потрепваше Иванов наблюдаваше тигъра. По-точно това беше тигрица, която гледаше в определена посока.

Изведнъж Иванов забеляза между дърветата малки зверчета.

– Виж ти, – каза Иванов – малки тигърчета.

А големият звяр ги следеше и не помръдваше.

– Господин лейтенант, – обади се сержанта до него, – нещо в гората се размърда. Тя е довела тигърчетата си. Какво да правим?

– Не ги пипайте, – заповяда Иванов.

Старши лейтенанта отново се обади по телефона. Отговори му майорът, той бе мъдър и спокоен човек.
„Ако вземем тигърчетата, ще имаме проблем по-късно, – замисли се майорът. – Май трябва да се свържа със зоопарка. Ще им се обадя да изпратят хора. Но не трябва да убиваме тигрицата, навярно нуждата я е довела толкова близо, а жалко и за малките. Сама няма да тръгне. Там ще издъхне с тигърчетата си“.

– Ето какво лейтенант, каза майорът по телефона, – докарайте бавно колата до склада …. Ще ви изчакам.

От склада майорът извади  половин крава, подаде я на Иванов и каза:

– Вземи това и го хвърли на тигрицата. Бъдете внимателни, да не стане някоя беля.

Лесно е да се каже. Късът месо бе тежък, а снегът бе дълбок. Заедно със сержанта, сложили автомати на гърбовете си потеглиха.

Преди Иванов да тръгне с месото към животното и каза на сержанта:

– Наблюдавай и стреляй само в случай на … – и махна с ръка.

Тигрицата не мърдаше. Само големите ѝ жълти очи потрепваха. Иванов дотътри парчето месо на няколко крачки от животното и си тръгна ….

Тигрицата бавно се изправи. Дойде до месото. Помириса го. Удари го с лапа ….и го отнесе в гората.

Иванов и сержанта въздъхнаха спокойно.

Един ден по-късно Иванов бе обикалял постовете и отново бе на същото място, където бе засечена тигрицата. Беше ясна звездна нощ. Той излезе навън, извади една цигара и реши да запуши.

Щом драсна клечката кибрит и Иванов трепна. В тъмното, зад оградата седеше тигрицата, съвсем сама. Тя го наблюдаваше.

Иванов замръзна.

„Прекалено близо е, даже и пистолета си няма да мога да извадя – помисли си той“.

Тигрицата стана съвсем безшумно и бързо тръгна към него. Тя се вгледа внимателно в очите му…

„Това е всичко. Ето я смъртта, – помисли си старши лейтенанта“.

А тя мушна муцуната си под ръката му и се отърка о него, както котката правеше в къщи. Той я погали по гърба …. и тя изчезна безшумно така, както се бе появила.

Тогава Иванов разбра, че тигрицата бе дошла да му благодари. Той и досега е уверен, че животинска благодарност има и тя е много по-добра от хорската.