Досьо и Милен бяха големи приятели. Запознаха се в църквата, след едно богослужение. Досьо бе започнал да посещава местния храм няколко месеца преди Милен.
Макар и младежи, те разсъждаваха доста мъдро.
Днес разговорът им тръгна от разбирането на поста.
– Винаги съм разбирал постът като време, в което трябва да жертвам нещо и то не какво да е, а нещо, без което не мога и ме отдалечава от Бога, – каза Милен.
– Знаеш ли, че с течение на времето тази мотивация у мен отслабваше все повече и повече?! – констатира Досьо. – Дори стигнах до там да питам: „Защо всъщност трябва да спазвам всичко това? Исус радва ли се, когато си поставям, тези ограничение?“
– Той те обича толкова много, – отговори Милен.
– Чувствах се объркан и разколебан, – въздъхна тъжно Досьо. – Трябваше или да продължа да жертвам по този начин или да се откажа. Поисках да дам на Бога нещо, което е ценно в живота ми. Дълго мислех и накрая открих, че това е времето.
– Вярно е, – съгласи се Милен, – няма ден, в който да мога да си отдъхна от ангажименти.
– Всеки ден посвещавам на Бога един час, – каза Досьо, – защото осъзнавам, че цялото ми време Му принадлежи. В този час се моля, чета Библията и помагам на нуждаещите се.
– Когато правя това, – засмя се Милен, – чувствам се по-силен и щастлив. – Усещам, че съм по-близо до Бога, дори много по-близо, от когато и да било. Не съм лишен от нищо.
– Всъщност, – запристъпя от крак на крак Досьо, – най-пълноценното време за мен е това, което прекарваме в Божието присъствие.
– Така е, – съгласи се Милен, – една от най-ценните жертви за Бога е моето време.
В едно село около църквата се появили вълци. В продължение на няколко седмици свещеникът, който ръководил църквата се усамотявал извън храма и се молел.
