Утрото се пробуди. Беше доста хладно. Една старицата, останала вдовица, наметна плаща си и стисна в дланта си две дребните монети.

– Ако побързам, – каза си тя, – ще се добера до женския двор преди да нахълта тълпата.

Но когато възрастната жена приближи храма, дворът вече беше изпълнен с богати благородници.

Тя се вмъкна почти незабелязано зад няколко важни особи, чийто монети звънтяха в чантите им.  Отделни гласове обърнаха внимание на тяхното присъствие.

Едри монети  почнаха да падат в съкровищницата. Звънът на златото накараха доста глави да се обърнат и одобрително да кимнат.

– Това е за похвала!

– Колко благородни люде!

– Колко са богобоязливи!

Старицата боязливо се огледа и приближи. Прокара пръсти по ръба на съкровищницата и вътре паднаха две монети. Погледът  и действието ѝ  бяха забелязани от един млад евреин, който седеше срещу съкровищницата.  Когато видя какво направи възрастната жена, той повика приятелите си, за да я видят добре.

Жената усети, че ще стане център на внимание и се огледа страхливо наоколо. Тя търсеше място къде да се скрие. Притесняваше се, че ще ѝ се присмеят за малкото монети, които бе пуснала.

Младият евреин ѝ се усмихна окуражително, а след това каза на приятелите си:

– Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат в съкровищницата. Защото те всички пуснаха от излишъка си, а тя от немотията си даде всичко що имаше, целия си имот.

Вечерта беше тиха и не предвещаваше нищо лошо. Въпреки това, Лидия усещаше някаква тежест в гърдите си.

– Странно, не съм се карала днес със никого, – каза си тя. – Дори и най-малките ми прищявки бяха задоволени. Тогава защо ми е тежко?

Телефона звънна. Беше майката на най-добрата ѝ приятелка:

– Лили, Станка вече я няма….., – последва задавен плач.

– Какво се е случило? Как така я няма? Вчера говорихме, беше весела и дори щастлива, защото Тони най-после ѝ обърна внимание….

– ……автомобилна катастрофа……

– Не-е-е-е-е! – изкрещя Лидия и се строполи на килима.

Когато дойде на себе си, видя, че е паднала близо до телефона, който издаваше дразнещ писклив звук :

– Пип, пип, пип……

Изведнъж проблесна в съзнанието ѝ, какво бе чула по телефона и изпадна в шок.

– Та ние сме едва на 17 години?! – крещеше Лидия. – Катастрофа … как може? Господи, Ти къде бе……

Изведнъж тя се стресна и започна да преосмисля живота си. Когато бяха малки, майките им ги водиха на църква, но навлязоха в „трудната “ възраст и двете с приятелката решиха, че в храма е скучно.  Светът ги омая със своите „прелести“ и двете момичета се отдалечиха от Бога.

– Ще се върна отново към Бога, но Станка? Защо трябва да стават такива трагедии, за да разбера, кое е най-важното в живота ми? Повече няма да се отделям от Него.

Сълзи като голям поток се изливаха от очите ѝ.

– Краси вчера ми се перчеше как щял да подобри финансовото си състояние. А Григор мечтаеше да подобри социалното си положение. Дичо желаеше да получи признание във спорта. Но ние всички забравяме едно, че Бог ни е подарил живота и на Него трябва да поверим плановете си.

Лидия си спомни, че скоро бе говорила с Крум и Нели, макар и не пряко, по тези въпроси.

Тогава Крум бе попитал:

– Ако идеята за успех стане натрапчива, какво да правя?

– Задай си въпросите; – каза Нели – Правилно ли оползотворявам времето си? Живея ли така, сякаш този ден е последният на земята?

– Боже, – възкликна Крум, – помогни ни да ценим всеки ден, който ни даряваш!

Изведнъж Лидия се отърси от спомените си и си каза:

– Библията ми, къде ли прашясва сега?

Майка ѝ я бе оставила на рафта в библиотеката. Лидия грабна книгата, разтвори я и започна да я чете като старо позабравено любовно писмо……

Здравка чу разочароващата за себе си и за съпруга си диагноза.

– Изследванията ви говорят за безплодие. Вие не можете да имате деца, – каза съчувствуващо лекуващият я лекар.

Здравка и мъжът ѝ продължиха участват в обичайното ежедневие. Но един ден семейното огнище се разклати.

Съпругът на Здравка със сълзи в очите веднъж каза на Здравка:
– Няма за кого да живея по-нататък …

„Имам само един Лекар, – помисли си Здравка, – който може да ми помогне. Трябва само да предприема мерки“.

Още същия ден тя се отправи към църквата. Отдавна не бе стъпвала там, защото мъжът ѝ не одобряваше ходенето ѝ в храма.

Седна на една от пейките вътре  и помоли Бога:

– Господи, мъжът ми казва, че няма за кого да живее повече. Няма да имам утеха, ако той си тръгне от мен. Моля те изпрати ми детенце, за да имаме и двамата със съпруга си стимул за живот.

Когато Здравка се изправи, чу ясно в главата си:

„За какво се молиш? Ти вече …“

Тази мисъл не я изплаши, а я накара да продължи молитвата си:

– Тогава ми помогни да износя здраво дете.

След седмица Здравка научи, че е бременна.

Минаха девет месеца и тя роди здраво и красиво момиченце.

Сега Здравка се шегува, като казва за дъщеря си:

– Това е моята Подаренка.

На нея тя гледаше като дар от Бога, донесла ѝ толкова много щастие. Сега тя още по-силно вярваше, че семейството ѝ ще се възстанови и момиченцето ѝ ще има любящ и грижовен баща.

Така Здравка научи средството, което бе необходимо за изпълнение на мечтата ѝ – искрената молитва.

Човек не бива да се предава даже в минутите на пълно отчаяние. Има изход във всяка ситуация, само трябва да потърсим истинският Лекар, Снабдител, Утешител, Учител, ….., Който не би ни оставил в трудна минута.

Преди около едно столетие археолозите започнали разкопки в Сарди. Те не откриват златния град на Крез, но намират нещо много по-интересно. През 1960г. те разкриват метода за пречистване на златото и храма на богинята, покровителствуваща този процес на пречистване. Нейните изображения върху малки късове разтопено злато са първите в света изсечени монети.

Когато археолозите започват проучването на Сарди, пресявайки изкопаната пръст откриват дребни частици злато в ситата си. Оказало се, че това е една от работилниците, където жълтата пръст и наносната кал от Пактол, били утаявани и пречиствани.

Тази наносна смес съдържаща злато и примеси на олово и сребро се поставяла в малка глинена пещ на брега до потока. Тя била покрита с тънък слой пепел, прах от изгорени кости, останали от някогашни погребения. Пещта била запълвана с въглища и наносната кал. После всичко се изгаряло. Огъня се раздухвал с помощта на ковашки мехове.

Първо се разтапяло оловото, след което се изпарявало или се почиствало като мръсна пяна от повърхността на течната сплав. Пещта се изгасвала и от дъното на огнището златарят вадел застинали топчици,  сплав от сребро и злато, с размера и формата на зърна от леща.

Подобна техника била практикувана дълги години в различни страни.