Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства.
Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеялото. По река, от която хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата.
Оттук до селото оставаха още пет-шест версти, но вече се виждаха неораните ниви около буйната река. Забелязваха се вече и ниски места, където живееха тамошните хора.

На вратата почукал беден странник. Домакина поканил човека вътре, нагостил го и му предложил да преспи в дома му.
–  Кой си ти, бедни човече?
Странникът отговорил:
– Аз съм човек, който казва истината. Където и да отида вечно ме гонят.
След като се нахранили, отишли да спят. Сутринта станали и започнали да се обличат. Бедният странник забелязал, че домакина има само едно око и му казал:
– Ти си бил едноок.
Домакина се разсърдил и казал на странника:
– Ти никъде няма да бъдеш приет и всички ще те мразят, защото не казваш истината на хората, а навираш в очите недостатъците им.
Истина казана без любов, изглежда като оскърбление.

Разочарованието бе изписано на лицето му. Толкова труд и безсънни нощи за да надникне в бъдещето. И какво накрая…
– Изпитвам съжаление към тези хора — каза Петер. — Жалки нещастници. Няма какво да правят, освен да седят около масата и да си приказват.
– Няма защо да ги съжаляваш. Може и да не го разбират, но те са постигнали щастието си. Те наистина са щастливи.
– Може и така да е, но такъв край е ужасен за човешката раса.
– Като че ли тя се е развивала именно в тази посока. През цялата си история човекът непрестанно е търсел някакъв способ, чрез който да прехвърли своята работа другиму. Първо кучето, коня, вола. После машините, а накрая компютрите и роботите.

Ново изкуство могат да създадат само хора, които обичат човека. А дали човекът не е изгонен от изкуството? Какво е останало все пак? Дори и с откраднати похватите едва ли може да се достигне ключа на голямата живопис.
Спомням си, за една история случила се след войната. Състояла се дискусия между европейски и американски художници. Станал един от американците и заявил:
– Ние вече не сме зависими от Парижката школа.
Друг казал без много церемонии:
– Взехме всичко от Европа, което може да се вземе, включително и музейните шедьоври. Нямаме повече нужда от уроци.
Трети предрекъл:
– Сега идва времето, когато целият свят ще се учи от нас.
Най-накрая поканили да си каже мнението и един човек, който тихо седял в ъгъла и мълчал:
– Всъщност ще кажа нещо съвсем малко. Преди няколко години американски агрономи взеха от нас пръчки от лозата «Помар», за да правят американско вино «помар». Пръчките бяха засадени в Калифорния, хванаха се отлично, гроздето дори бе по-едро от нашето. Само че виното нямаше вкуса на «помар»….

Изкуството е средство за общуване. Общуване с много хора едновременно. Ала ние не винаги си даваме сметка, че за да стигнеш до това приятно общуване, трябва неизбежно да прекосиш едно дълго и глухо пространство изпълнено със самота.
Този, който е общителен изпитва нужда да бъде винаги с хора и непрестанно да разговаря. Дори в просъницата си бъбри с тоя и оня за това и онова. Той няма желание да пише.
Осенен от щастието да се изявява спонтанно, незабавно и без тия мъчителни спънки на писането. И ника не е чудно, ако нуждата от писане  възникне тогава, когато не остава друг възможен път към хората.