Хората започнали да се оплакват на Бога:

– Ето само насилие, кражби, убийства, …. Защо живеем толкова лошо?

И в отговор чули:

– А вие не искате ли това?

– Не, разбира се! – завикали хората.

– Ами тогава, не ги правете, – казал им Бог.

Вярата е визуализиране на бъдещето. Тя е сигурна, преди да го види.

Много хора казват: „Ще го повярвам, когато го видя!“ Бог казва точно обратното: „Ще го видите, когато го повярвате.“ Има много неща в живота, за които трябва да повярваме, преди да ги видим.

През 1960, руснаците изпратиха първия космонавт в космоса. Той обиколи земята и когато се върна каза: „Стигнах небесата, поогледах се за Бога и не го видях никъде. Следователно няма Бог „.

Около шест месеца по-късно, Джон Глен излетя в космоса, обиколи земята три пъти и когато се върна каза: „Видях Бога навсякъде! Видях славата Му в галактиката. Видях великолепието Му във Вселената. Видях Неговото величие в звездите. “

Кой от тях е прав? И двамата са били прави. Исус каза: „….ако се не роди някой отгоре, не може да види Божието царство“. Преди да се трансформирате духовно в живота си, вие ще бъдете тесногръди и няма да видите това, което Бог иска да направи в живота ви.

Вернер фон Браун, бащата на атомното движението е казал: „Никога не е имало голямо постижение в историята без вяра.“

Това е вяра, когато архитект проектира сграда, тъй като вярва, че това може да стане. Скулпторът или художникът вярват, че може единият да нарисува картина, а другият да извае скулптурата. Учения вярваме, че можем да се изпрати човек на Луната и то става. Трябва първо да повярваме, преди да го видим. Това е универсален принцип на живота.

Броколите и магданозът малко приличат на гора.

Листата плаващи в чаша с чай са като лодки в езеро.

Обикновените предмети понякога се превръщат в напълно различни други неща само с помощта на нашето въображение.

Това, което повечето хора само изказват, японска художничка въплъщава в живота.

Именно така са се появили новите картини за „Миниатюрния календар“. Той се обновява всеки ден.

Автор на календара е Татсуя Танака. Своя проект е започнала през 2011 г. Всяка снимка съдържа малък сюжет, в които участват обикновени предмети в необичайни роли.

Четката за дрехи се превръща в сено. Кубчето на Рубик е представено като многоетажни сгради…..

Татсуя Танака рисува само от четири години, а са се натрупали толкова много снимки!

Христо усети напрежение у Манол, той видя сянка в сивите му очи.

– Хванала те е в капана си? – засмя се Христо.

– Да, привлекателна беше, – призна Манол.

– Не избягвай темата, знаеш за какво те питам, – не се отказа Христо.

Манол не искаше да говори за това, но знаеше, че приятелят му няма да го остави намира.

– Е, добре де, хареса ми, – примирено каза Манол.

– Тя ти е първата след Теодора и сега се чувстваш виновен? – попита Христо.

– Да, – въздъхна Манол.

– Не мога да разбера как точно се чувстваш, но съвсем не е лошо да те привлече друга жена, нали Теодора е починала. Мъжете намират привлекателни жени всеки ден и никой от тях не се чувства виновен за това. Ти не скърбиш, Маноле, твоето може да се нарече само с една дума самоизтезание.

– Ами ако не мога?

– Самонаказваш се винаги, когато нещо в живота ти се обърка, – започна да му се кара Христо. – Обвиняваш себе си, независимо от това дали си виновен или не. Виж хората, те не поемат отговорност дори, когато оплескат нещо, а ти? Минаха две години от смъртта на Теодора, а ти не можеш да загърбиш смъртта ѝ.

Манол подскочи:

– Няма да я загърбя!

– Не нея, – кипеше Христо, – а смъртта ѝ. Има разлика между двете.

– Какво искаш да кажеш?

– Предполагам, че всеки ден преживяваш смъртта ѝ. Превърнал си я в символ на неуспехите си. Не се радваш за времето, през което сте били заедно, а това не е честно, особено спрямо нея.

Манол бе потресен. Внезапно осъзна, че спомена за Теодора се бе превърнал в рана. Това, което наистина правеше, не беше скърбене, а самобичуване.

– Как да стана весел пак, след всичко, което стана с Теди? – очите на Манол се напълниха със сълзи

Христо изпъшка:

– От къде да знам. Живота си е твой. Виж покани тази, която си харесал, може пък да излезе нещо. Не ме гледай така страшно, знаеш, че Теодора би се радвала да си щастлив и весел, а не такъв оклюмал и жалък.

Манол се замисли. Май приятелят му имаше право.

Камъните вградени в стената на едно здание разказаха следната история:

– Ние идваме от далечни страни, планини и скали. Огънят и водата векове са работили върху нас, но под тяхното въздействие ние станахме здрави и яки.

Хората направиха от нас жилища, в които се родиха и израснаха деца им. Тук те страдаха, радваха се, намериха покой и защита. И тук те научиха урока даден от нашия и техния Творец.

Много неща трябваше да преживеем, преди да станем това, което сме сега.

Барутът разкъсваше сърцата ни, кирките ни смачкваха и пробиваха. Струваше ни се, че те правят това без някаква цел и необходимост, когато се търкаляхме като грозни блокове на кариерата.

Но постепенно ни изглаждаха. По някои от нас мина много тънък резец, който отделяше грубите ръбове.

Сега ние сме в завършеният си вид, намираме се на предназначените  ни места и изпълняваме своето служение.

Така завършиха разказа си камъните.

Ние също се намираме на кариера, но в още незавършен вид. Предназначени сме за много по-съвършено здание.

И ще дойде ден, когато не човешки ръце ще ни вложат в стените, като живи камъни в небесния храм.