Такива очила са вече реалност.
Технологията се основава на явлението невромодулиране, при което електроенергия от чип стимулира нервната система за възстановяване на зрението.
Революционната система е измислена от инженерите на френската компания Pixium Vision, а клиничните изпитвания са насрочени за 2016 г. Хирургът първоначално ще постави малък силиконов чип с 150 електроди върху ретината.
Когато пациентът слага тъмните очила, съединени със системата, те интегрират видеокамера предаваща изображение на портативен компютър. Процесорът преобразува данните в инфрачервено изображение, което очилата излъчват в очите.
Импулсите включват електроди в имплантанта и зрителния нерв пренася образа в мозъка.
Малък експеримент, проведен от френските разработчици за тестване на системата е показал многообещаващи резултати.
Хирургът Yannick Le Mer е казал: “ Ние не даваме зрение на слепите, но осигуряваме друг начин на виждане“.
Тестването на новата система трябва да започне през следващата година в австралийския Bionic Vision.
Цената на устройството се очаква да бъде около 100 000 EUR. Ретиновите импланти, които възстановяват зрението някъде са вече достъпни, но качеството не е достатъчно добъро, за да работят в по-сложни реални условия.
Продуктът Pixium Vision може да възстанови зрението до ниво 20/120.

Солидна международна конференция бе посветена на един от най-големите проблеми на човечеството – затлъстяването.
Диетолози, психолози и лекари по лечебна физкултура доказваха едни на други, че техните методи са най-добрите.
Изведнъж стана един хирург и направо от мястото си, без да излиза отпред каза:
– Момчета, знаете ли как започват повечето от операциите?
Залата затихна. А хирургът казал това, от което всички добри специалисти, а на конферанцията се бяха събрали доста световни светила, се засрамиха.
– Задължителната прелюдия преди всяка операция, – казал хирурга, – са разкопките. За да стигнем до органите, ние трябва да си пробием път през гъстата мазнина. Виждали ли сте някога външния вид на органи, изкопани от мазнините? Това не са органи, а някакви аномалии! Деформирани, обезобразени, хипоксични – едва живи. Ние ги освобождаваме от хватката на мазнината, кроим, шием, присаждаме ….. А след това отново плъзват мазнините и всичките ни усилия отиват напразно.

Обикновено хората посещават музеи, за да се насладят на шедьоврите на изкуството или да научат повече за историята. Но има и такива, които като ги посетите ще ви настъхнат космите на главата. Те съдържат съвсем реални неща и са били използвани според предназначението си, но изглеждат като елементи от филм на ужасите.
Днес ще ви разкажа за музея Дюпюитрен в Париж.
Експонатите в този парижки музей са реални примери за различни отклонения в медицината.
Музеят Дюпюитрен е бил открит през 1835 г. от известен парижки анатом и хурург, който е събрал колекция от неродени бебета с вродени заболявания и уродства, скелети и човешки органи.
Ужасната изложба съдържа повече от шест хиляди експоната, включващи буркани с деформирани части от човешко тяло, сиамски близнаци и бебе родило се с открити вътрешни органи.
Музеят показва восъчни модели на човешки глави със странни израстъци, заешки устни и вродени дефекти, които не могат да бъдат класифицирани.
Разбира се, има много стъклени буркани, в които плават увредени мозъци на пациенти. Те са добре запазени в спирт.
Този музей със сигурност няма да остави равнодушен и най-нечувствителния човек.

Христов беше член на финансовия местен елит. Бизнесът му беше успешен. Занимаваше се с търговията на недвижими имоти. Имаше участие и в туристическата индустрия.

Но него го познаваха и бедните. Веднъж един побелял старец, живеещ в квартала каза:

– Ако не е господин Погребение…., – и махна с ръка.

Така го знаеха те.

Христов развиваше необичайна дейност. За своя сметка организираше погребения на бедните. Поддържаше връзки със всички морги, болници и погребални агенции.

Днес умря Васето. Той нямаше близки и роднини. Беше дошъл в болницата късно една вечер. Откриха му рак. Не можеха да му помогнат, метастази бяха плъзнали по цялото му тяло. Когато почина, в моргата Симо каза:

– Обадете се на господин Христов! Дори този човек да няма събрани пари за погребението си , той ще се погижи за него.

– Какви времена бяха едно време, – въздъхна Стефан, той от скоро беше постъпил като санитар в болницата. – Бедните ги погребваха в общи гробове, понякога и по десетина наведнъж. Нахвърлят ги така в една изкопана дупка без ковчези.

Колегата му Симо се засмя:

– Господин Христов сложи край на тази практика.

Току що влезлия анатом Славов се обади веднага:

– Той покрива не само разходите по погребението, но организира и скромни погребални церемонии. Разказват, че плащал по малко и на „оплаквачките“.

– Благодарение на господин Погребение, – каза Радой, главният хирург на болницата, – всеки може да бъде спокоен, от околността, че няма да бъде заровен като куче и винаги ще има кой да го изпрати подобаващо от този свят.

– Брей какъв човек, – затюхка се Стефан, – а пари от къде взема?

– От своите пари взема, – каза Симо, – никой не му помага. Добър човек е. По този начин е решил да помага на хората….

Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.