Моряците познаваха острите скали на този бряг. Това място не веднъж им бе погаждало лоши номера. Множество кораби се разбиваха в скалите и хората гинеха.

Именно на този бряг се бе появила малка спасителна хижа.

Хората в нея постоянно бодърствуваха и търсеха денем и нощем, този, които бяха попаднали в опасност, след разбиването на кораба им.

Така множество животи бяха спасени от малка група смелчаци.

Постепенно това място стана известно. Много от спасилите се искаха да останат и да помагат с каквото могат.

– Готови сме да дадем своето време, енергия и средства, за да подкрепим тава начинание, – казваха въодушевени те.

Закупиха се нови лодки. Обучени бяха няколко екипа за спасяване на корабокрушенците. Малката хижа започна да расте.

Но ….. някои от хората започнаха да негодуват:

– Това място е непривлекателно, а сградата е лошо обзаведена. Трябват нови мебели и оборудване.

Всичко, което бе грубо и ръчно изработено бе изхвърлено. Събориха старата сграда и на нейно място построиха нова.

Но това популярно място промени предназначението си. Започна да се използва като клуб за публични събирания.

Спасяването на животи. Грижата за корабокрушенците. ….. започна да се прави много рядко.

Хората в новата сграда почти не се интересуваха от спасителни мисии и предизвикателствата на морето. Те наеха професионални екипажи и спасителни лодки, които да извършват тази дейност.

Първоначалното предназначение на първите ентусиасти не беше напълно забравено. Спасителните мотиви все още доминираха в декора на новата сграда.

Един ден край брега се разби голям кораб. Спасителните екипи доведоха измръзнали, мокри и полуудавени хора. Те бяха уплашени, а някои от тях бяха и в шок.

В красивата сграда настъпи безпорядък и хаос.

– Незабавно да бъде построена душ кабина отвън и далеч от клуба, за да могат жертвите от корабокрушението да бъдат почистени преди да влязат, – развика се един от по-инициативните в клуба.

След случилото се членовете на клуба размениха гневни думи.

– Трябва да се сложи край на животоспасяващия клуб и всички контакти с жертвите на корабокрушението.

– Това пречи на социалния ни живот, отваря врати за хора, които не ни принадлежат.

– Но нали това бе основната ни цел. Да обслужваме всеки, които се нуждае от помощ, независимо от красотата, размера и украсата на клуба.

Хората се разделиха и се появи нова спасителна станция на същи бряг, в която хората искаха да спасяват корабокрушенци на разбилите се кораби в тези води.

Минаха години и новата спасителна станция премина през същите конфликти и се появи нова сграда.

Историята продължи да се повтаря.

Сега ако отидете на този бряг ще откриете експлозивни и впечатляващи клубове, принадлежащи на блестящи професионалисти, които са загърбили всяка мисъл за спасяване на животи.

В тези води все още се случват корабокрушение, но повечето от жертвите не се спасяват. Давят се, но изглежда много малко хора се интересуват от това.

Колата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….

Американският художник Уес Моудс се отправил на пътешествие по Тенеси с лодка хижа, построена в стила на 40-те години, от материали намерени в депо.

Лодката на Moудс повтаря къщите лодки, които в големи количества обикаляли реките на САЩ в средата на миналия век.

Моудс и неговият екип събират данни за историята на жителите на Алабама, чийто живот е свързан с реката. На първо място пътешествениците се интересуват от по-старото поколение, което е могло да види как се изменя месната общност.

Художникът отбелязва, че на брега на реката се появяват все повече по-богати селища, които изместват бедните.

Moудс опитват да документира „духа на реката“, докато тя не изчезне окончателно.

На островите  през есента беше ветровито и влажно. Младият геолог Спас Тенев беше част от геоложката експедиция, която изследваше околността.
Ураган отнесе лодката му и го приближи към непознат бряг. Младият човек реши да се върне отново на брега, ако не намери подслон някъде за тази нощ.
Едва направи няколко крачки и видя белокос старец, който го попита:
– Накъде си тръгнал млади момко?
– Изгубих се, а скоро идва нощта. Знаете ли тук наблизо някое селище или колиба?
– Тук в продължение на стотици мили никой няма да намериш. Ето там хълма горе, виждаш ли го? Изкачи се на него и тогава ще разбереш на къде да тръгнеш.
Спас погледна към хълма, а когато се обърна към стареца, той беше изчезнал.
От хълма геологът забелязал малка рибарска хижа. Вече знаеше накъде да върви.
Рибарят и жена му, много се изненадаха на появата на младия човек в това безлюдно място. Рибарят потвърди това, което му бе казал старецът:
– Наистина, тук по крайбрежието на стотина километра няма да намериш подслон. Тази нощ, ако не беше стигнал до нас, щеше да измръзнеш от студ или щяха да те разкъсат дивите зверове.
Спас не познаваше стареца, но знаеше, че Бог се е намесил, за да го спаси.

Родителите на Ани имат малка хижа, на пет километра от върха.  Тръгнахме една група на там Ани, Мариан, Борис, аз и още няколко души, които виждах за първи път.
В последната минута се появи Стоян Христов и се присъедини към компанията. Трудно го понасях. Зная, че и Борис едва го търпи.
Въпреки всичко трябва да призная, че Стоян е изключителен скиор. И не е чудно това. Баща му всяка зима го изпраща по планините.
Стоян използваше всеки удобен случай, за да ни покаже превъзходната си техника.
Карахме напряко без да търсим пътеки. Около града се издигат твърде много възвишения. Стоян се спускаше стремително по склоновете, за да ни демонстрира какво умее.
Забелязах, че настроението на Борис падна под нулата. Едва ли му завижда. Той не е такъв. Пък и самият той е отличен скиор. Но всеки, който види надменното лице на Стоян след поредния елегантен завой, не може да не го присвие нещо в корема.
Може да е лошо, но аз пламенно се молех поне веднъж да се провали с гръм и трясък.. Може страно да ви прозвучи, но мислите имат сила. Сигурна съм, че планеното ми желание съчетано с един нахален корен, стана причина Стоян да падне.
Е, падането не бе никак елегантно. Туп и …. готово!
Всички с дълбоко удовлетворение видяхме как Стоян се изправя с мъка, проклинайки коварния корен. След това той гордо изтупа снега от елегантния си скиорски костюм и се усмихна, сякаш нищо не се бе случило. Благодарих на коренчето, което бе подало нослето си от снега точно в подходящия момент.
След това дребно произшествие пристигнахме радостни в хижата.