Познавам човек, които се бори непрекъснато за правдата, като „изобличава всяко непристойно поведение“. Най-напред той беше православен, после католик, след това мигрира между различните протестантски общности и навсякъде нещата се развиваха по един и същи начин.
Първоначално всичко е наред. Всички харесва и е приятен за околните. Открит, щедър, ревностен християнин, търсещ Господа. След това той открива някъде „непристойно поведение“ и започва да го „изобличава“.
Другите се изненадват, какво е това? Но като добри християни, размишляват над грешките си: „Може и да не сме прави, този човек добре се държеше преди….. Хубаво е, че все пак забелязва какво трябва да се коригира……“.
По-нататъшните осъждения на този човек придобиват неадекватен характер. След голям скандал и множество караници, нашият борец е отстранен, за да се появи някъде другаде и да започне пак отначало.
Това е като някакво психическо разстройство. Когато някой се опита да му обясни, че причината е в него, а не в другите, той започва яростно да отхвърля такава възможност. Във всички конфликти, които са възникнали, той е напълно прав и чист. Същински борец за правдата, страдащ от тормоза на лицемери и мошеници.
Когато човек е обхванат от страстта да изобличава, да показва на ближния пороците и недостатъците му, той наизустява определени библейски стихове с които „смазва“ грешниците.
Но главният проблем е, че човек не вижда тежкото си състояние, което е много по-лошо от това на тези, които осъжда.
Нека да помислим, какво представлява изобличението? То е различно от насочване на ближния към собствените ни цели, използвайки наши методи. Целта на изобличението е помирение, възстановяване на връзката на човека с Бога и ближния. Истинският изобличител не желае да стъпче, да унищожи, да заклейми, той се стреми да лекува и да възстановява това, което е било повредено от греха.
В противен случай, то служи за разрив във взаимоотношенията с другите. Не към изграждане, а към разрушаване. За това, когато искаш да осъдиш публично някого, помисли добре, изобличение ли е това изобщо?

Василий II бил византийски император от 976 до 1025 година. Бил провъзгласен за такъв на две години. Реална власт получил, когато бил на 16.

Поради непокорния си характер и стремеж към лидерство, той отказал да му помагат в управлението на държавата, но скоро разбрал, че няма достатъчно опит. За това приближил до себе си постелника Василий, един от най-умните хора по това време.

След като се обучил, с негова помощ, да управлява държавата, го изпратил в изгнание и сам започнал да командва войската.

Цялото време на управлението му било запълнено с войни и бунтове. А своето богатство Василий II получи, завладявайки България и по този начин увеличил значително и без това голямото си наследство.

Общата сума пари, които са били собственост на Василий II е била 169,4 милиарда долара.

Да наблюдаваш, а не да зяпаш и да трупаш наблюдения в главата си.
Слушаш не с любопитството, за да научиш просто какво е останало, а със стремежа да надникнеш в тъмния свят на причините и реакции, включително и в света на човека, който разказва, тъй че да улавяш не само изказаното, а и премълчаното. Да слушаш, да отбираш и да трупаш ….
Да мислиш върху видяното и чутото, да строиш образи-хипотези, да ги видоизменяш, да ги рушиш, ако трябва и на тяхно място да издигаш нови. Да създаваш върволици и тълпи от образи и да ги трупаш в главата си.
Хвърляй там всичко това. Може някой ден да ти потрябва. Хвърляй го там и го трупай, макар никога да не ти потрябва.
Разбира се, творчеството не е трупане, а използуване на натрупаното. Но нима характерът, съдържанието и обхватът на творението не се определят предварително и до голяма степен именно от характера и обема на тая събрана купчина от впечатления.

Тази многозначителна дума произлиза може би от глагола мижа. Да бъдеш съмишленик на партия, означава преди всичко да замижиш, като влизаш в нея и да продължаваш докрай да мижиш за хиляди работи от обществен и партиен характер, щом така изнася на твоята партия или на нейните ръководители.
— Защо си решил да влезеш в тая партия? Нали виждаш, че хора влизат в партиите само за интерес, а не по идеи?
— Да, виждам. И аз като тебе се възмущавам…. Но аз само тъй…. . Решил съм ще вляза в тая партия сега, та като дойде един ден на власт…

През 1832 г. първенците на Градец, начело с Руско чорбаджи, успели да издействуват разпореждане от русенския валия Мехмед Саид до сливенския местен управител Садък ага „да поправят черковата си“.
Каквато те в същност са нямали. И то с условие да не е „нито с един пръст повече от старите размери“.
На мястото на „папаз еви“ или поска къща, жителите на Градец вдигнали църквата „Свети пророк Илия“.
Тя е била изградена от камък с дебели стени и малко на брой тесни прозорци, приличащи на бойници. С други думи, освен религиозното си предназначение тя е имала и отбранително-стратегически характер. Нейното освещаване по всяка вероятност е станало през 1856 г., ако се съди по някои от иконите и най-вече по тази на Дева Мария от ляво на главния вход на олтара, която носи дата 24 март 1856 година….
Тази църква е просъществувала малко време. Малка по размери, с пропукани стени, тя е била съборена и през 1882 г. е започнало строителството на сегашната църква.