В закусвалнята бе пълно, но не се вдигаше много шум. Всеки консумираше това, което си бе избрал.

Погледът на Матьо бе привлечен от един мъж. Косите му бяха почнали да посребряват, но лицето му излъчваше нещо интересно.

Пред него имаше чаша, купа с храна, нож, няколко филийки хляб и книга.

Мъжът се облегна на масата със скръстени ръце и започна тихо да се моли. Лицето му грееше от благодарност.

– Ето това е, – каза си Матьо. – По дрехите му личи, че имаше малко земни блага, но той има друго богатство. Навярно общува често с Бога, за това има такова благодарно сърце.

Матьо бе фотограф. Той снима непознатият.

– Как ми се иска тази снимка, да напомня на хората многото причини, за които да благодарят на Бога в техния живот, – замечта се Матьо.

Но стана нещо много повече от това, което искаше фотографът.

Хората не само харесаха снимката, те започнаха да си купуват разпечатки от нея и да ги окачват по стените в домовете си.

Това напомняше на мнозина за важността на Божията благодат, достъпна за всеки и че тя е много по-ценна от златото или славата.

Наближаваше рождения ден на Лъчезар и неговата жена Мариела, реши да го изненада.

Тя отиде при фотографа и го помоли:

– Искам да ми направите такива снимки, на които да не личат бръчките, мазнините и всичко, което би могло да ме загрозява. Искам да изглеждам страхотно поне веднъж за съпруга си.

Когато му подари албума със снимките, Мариела бе изненадана, защото Лъчезар никак не се впечатли. Всъщност бе много разочарован.

С фотографа по-късно той сподели:

– Когато отворих албума и вядях снимките, сърцето ми се сви. Вие сте много талантлив фотограф. Тези фотоси са много красиви, но … те не са на моята съпруга.

– Тя ме помоли, – нерешително каза фотографът, – да премахна всичките ѝ „недостатъци“.

– Да, но така сте заличили всичко, което представлява живота ни, – тежко въздъхна Лъчезар.

– Не ви разбирам, – фотографът изненадан погледна към нещастният съпруг.

– Разбирате ли, – опита се по- меко да обясни Лъчезар, – когато премахнете всички белези по тялото ѝ, получили се при двете ѝ раждания, заличавате спомените от времето, когато се появиха децата ни.

Лъчезар се усмихна на нещо далечно, за което отдавна не бе се сещал.

– Отнемайки бръчките ѝ, вие изтривате десетилетия от нашия смях и притеснения.

Той разроши косите си с едната ръка и продължи:

– Отсъствието на мазнините по нея заличава любовта ни към всякакви лакомства, които сме яли през годините.

Фотографът вдигна рамене.

– След като видях снимките, – Лъчезар говореше притворил очи, – осъзнах, че не съм казвал на жена си, колко много я обожавам и обичам такава, каквато е.

Разбралият грешката си мъж поклати тъжно глава и продължи:

– Вероятно тя си е мислела, че ще изглежда така, както аз я искам.

Лъчезар замълча за малко, а след това добави:

– Трябва повече да я уважавам дори с цялото ѝ несъвършенство.

Той се изправи и продължи монолога си:

– Ще се постарая това да се случва по-често до края на дните ми.

Обърна се към фотографа и се усмихна:

– Благодаря ви за напомнянето.

Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.

Фотографът Крис Брунскил е станал свидетел на сцена, доказваща, че дивата природа понякога наистина е много жестока.

Кадрите снимани в Бразилия, показват шокираща битка между ягуар и кайман. Тя продължила 20 минути и завършила с убедителна победа на петнистия хищник, който успял да довърши противника си и го отнесъл далече от реката.

Кайманите са голяма част от диетата на ягуарите, но да видиш как хищник ловува влечуги, това е голяма рядкост и невероятен късмет.

Този ден бе невероятно слънчев. Вероятно заради престоящото тържество. Мартин и Силвия щяха да сключат брак.

– Виж какво хубаво време се случи в деня на нашата сватба, – сияеше Силвия, обръщайки се към Мартин.

И ритуалът по бракосъчетанието, наредбата на масите, поздравленията на гостите и роднините, всичко бе като по ноти. Фотографът запечатваше всеки миг от тази веселба.

Изведнъж Мартин се затича към реката и както си беше със сватбения костюм, скочи във водата.

Всички присъстващи на тържеството бяха като ударени от гръм.

– Какво му стана на младоженеца? – тревожно разменяха погледи присъстващите.

Някой се пошегува:

– Може да е прегрял от виното и е поискал да се охлади.

– Невероятно е толкова бързо да се напие, – заявяваха най-близките му приятели, които го познаваха много добре.

Тълпата от хора се насочи към реката, в чийто води бе изчезнал „смахнатия“ младоженец.

Всички видяха как главата на Мартин се показа над водата. Едната му ръка придържаше малко момче, а с другата той гребеше към брега.

А ето какво се бе случило. Едно момче бе попаднало в дълбоките води на реката. То бе започнало да вика:

– Помощ! Помощ!

Но поради шумотевицата и музиката, никой от гостите на сватбата не бе чул този зов. Но Марин го бе чул и не се колеба дълго:

„Там някой се дави, – каза си той, – трябва да му помогна“.

Макар, че Марин бе намокрил и изцапал сватбения си костюм, никой не го укори. В техните очи той бе станал герой.

– Знаех си, че се женя за добър и героичен мъж, – каза Силвия пред всички, прегръщайки мокрия си съпруг. – Той винаги е готов, без никакво колебание, да се притече на помощ на всеки нуждаещ се.

Младата двойка остана много доволна, когато разбра, че фотографът е успял да запечата този вълнуващ инцидент.

Така Мартин и Силвия ще си спомнят дълго за нещо интересно случило се на сватбата им.