Това бе невероятно надбягване. Участваха по трима от всеки отбор. Краката на крайните двама бяха вързани за тези на средния.

Всеки отбор се виждаше победител.

Сигналът бе даден и всички се втурнаха напред.

И от тук започнаха бедите.

Повечето от тях падаха и трудно се изправяха на краката си. Други се опитаха да скачат, вместо да ходят, но скоро се отказаха от този вариант.

Само един екип не побърза да тръгне. Те измислиха стратегия и тогава потеглиха. Спъваха се, но продължаваха напред и скоро задминаха всички тройки.

– Виж тези успяват, – забеляза някой от тълпата наблюдатели.

– Как го правят? – попита друг.

– Много просто, – извиси глас Симеон. – Те си сътрудничат за всяка стъпка.

Трябва да се отбележи, че той внимателно бе наблюдавал движенията им още от самото начало.

Това сътрудничество стъпка по стъпка позволи на тези трима играчи да пресекат финалната линия първи.

Понякога да живееш за Бога в общност от вярващи те кара да бъдеш разочарован.

Защо става така?

Всеки от нас често се спъва, когато има различно мнение от това на останалите.

Необходимо е в молитва, използвайки дарбите си да се обединяваме за един бъдещ живот, служейки на другите, като верни настойници на Божията благодат в нейните различни форми.

Ако си сътрудничим, можем да покажем на света, че независимо от различията между нас, ние можем да живеем заедно в единство.

Това може да не е характерно за повечето църкви, но в тази за беда се случи.

Нямаше достатъчно доброволци за различни дейности и ето какво направи ръководството на църквата.

Обърнаха се към близкия център, произвеждащ роботи по поръчка.

На следващата неделя хората бяха посрещнати на вратата на църквата от армия роботи.

Те бръмчаха с причудлива, изкривена интонация:

– Приветстваме ви човешките форми на живот, които се покланяте.

– Надяваме се да намерите радост във вашия Създател чрез усилване на звука.

– Наслаждавайте се на дългите речи на люде, които идеално са контролирали космените си фоликули.

Всеки влизащ в църквата бе поздравен не само с думи, но и с ръкостискане.

За съжаление късите разговори с роботите се оказаха доста трудни.

След богослужението повечето хора гледаха да се измъкнат през задната врата, но там бяха посрещнати от любвеобилни хуманоиди направени от въглеродни влакна, които им пожелаха:

– Благословена седмица.

– Пак заповядайте в тази църква.

Въпреки, че повечето се смутиха от посрещането и изпращането на внедрените машини, притокът на любопитни в църквата се увеличи.

Тинейджъри предложиха нова възможност, с която очакваха да привлекат повече от връстниците си:

– Нека следващата неделя да ни поздравяват динозаври на вратата.

Възрастните клатеха уморено глави и си казваха:

– Май сега е нашият ред, да стоим на вратата, да посрещаме и изпращаме хората.

Е, така става като не на място се внедряват съвременните технологии.

Слави бе само на шест години. Той бе обкръжен от добри и любезни хора. Но попаднеше ли сред непознати, които се държаха грубо, цинично или вулгарно, се чувстваше неловко. Техните действия и думи му се струваха странни.

Не можеше да понася просташкия им и брутален начин на изразяване, а чуеше ли псувня, се мръщеше и извръщаше глава настрани.

Майка му не веднъж му бе казвала:

– Всяко Божие творение е прекрасно.

Но как да ѝ повярва, когато виждаше шокиращи форми на поведение.

Един ден  Слави бе с майка си. Те посетиха едно културно мероприятие.

Към обяд бе обявена почивка от 45 минути и майка му реши през това време да посети близкия универсален магазин.

Тръгнаха, но нямаха часовник. Майка му се огледа наоколо.

Пред магазина стояха две жени. Те бяха облечени в съдрани дънки и черни фланелки, на които имаше нарисуван череп. На краката си имаха джапанки. Бяха късо подстригани, без грим.

Говореха много високо. Те не се стесняваха да употребяват пошли слова и почти на всяка втора дума псуваха.

Пушеха и пиеха бира, от метални кутии.

– Слави, – каза майка му, – иди при тези жени и ги попитай, колко е часа, за да не закъснеем за продължението на мероприятието, на което сме от сутринта.

Момчето се огледа наоколо и озадачено попита:

– Мамо, къде виждаш тези жени?!

Следователите Кейн Каунти, Роб Ръсел от щата Илинойс предупреждават за появата на ново лекарство, което е толкова силно, че е било наречено „Сивата смърт“.

То е комбинация от хероин, фентанил, карфентанил и синтетичен опиоид наречено U-47700. На външен вид е подобен на бетонната смес, на прах или твърд материал, но е различен от други опиоиди.

Точната комбинация все още не се е появил в токсикологичните изследователски доклади, но са регистрирани смъртни случаи от сместа, включително в Охайо и Кентъки.

Местните следователи реагират на случаите на смърт от свръхдоза, когато хората използват различни форми на опиоиди. Случаи, свързани с фентанил или негови синтетични производни, са на високо ниво днес.

„Сивата смърт“ е мощна комбинация от фентанил и хероин. През последната година и половина има голямо разпространение на наркотика.

Сместа е много по-силна от морфина. Тя може да се абсорбира през кожата, което може да бъде опасно за лекари, помагащи на жертвите при свръхдоза.

Това е наистина ужасяващ наркотик.

На сто хиляди деца, които учат музика, само едно става истински музикант. Навярно на милион деца само едно е музикално, колкото Моцарт, Бетовен, … Това означава ли, че останалите деца не трябва да учат музика?

Не, музикалното възпитание не е само за музиканти. Това възпитание привежда човек в хармония.

Музиката е храна за човешкия мозък. Всички форми на музика учат не само да се възприема музиката, но и думите, поезия, изобразително изкуство. Тя събуждат творческия талант.

Музика е езикът на науката, културата, логика, риторика. Тя предоставя невероятни емоционални преживявания. Създава друг начин на мислене.

Изучаването на музиката и свиренето на даден музикален инструмент оказва огромно влияние на всички вътрешни усещания, възприемането на хармонията, долавянето на баланса и установяване на съвършенството.