Един ученик се обърнал към учителя си:

– Някои казват, че след смъртта няма живот …..

– Наистина ли? – попитал уклончиво учителят.

– Нима това не е ужасно? След като умреш повече да не виждаш, да не чуваш, да не обичаш, да не се движиш.

– Смяташ ли, че това е ужасно? Но именно така много хора живеят до смъртта си.

Симон Петър до Петдесетница бил много слаб душевно. Колкото и да се хвалеше, че няма да се отрече от Христос, той се отрече от Него с клетва.

Изплаши се от тълпата, засрами се пред прислужницата и се скри зад враговете на Христос.

Но какво стана след кръщението му със Святия Дух?

Той дръзновено стоеше пред същата тълпата, която разпъна Христос и смело гледаше хората в очите, като безстрашно прогласяваше Благата вест за спасение. Мекият Петър се преобрази в камък.

Така е станало и с първите ученици на Исус. Святият Дух ги превърна от обикновени хора в безстрашни последователи на Господа. Тяхната вяра и ревност запалиха пожар, който обхвана цялата Римска империя.

В какво се крие тайната им? В пълна преданост на Исус Христос и Неговата воля.
Какво ти пречи да служиш на Бога и да завоюваш света за Христос?

Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.

Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Някои хората погрешно смятат, че Исус може да прави чудеса, знамения и да живее безгрешен живот, защото Той е имал някаква божествена сила, която ние нямаме. Следователно, такива и не се опитват да живеят, както Той е живял.

– О, – казват те с голямо смирение – Аз никога няма да мога да живее, както е живял Исус. В крайна сметка, той е имал предимство, нали е Бог!

Те не осъзнават, че когато Исус дойде на земята, Той доброволно се е бил отказал от това предимство.

Той не е живял живота Си тук като Бог, но като човек. Не е роден на земята с някакви специални свръхестествени сили. Той не е имал способността да върши чудеса, докато не е бил помазан от Святия Дух. Той не е вършел чудеса чрез собствената Си власт, но със силата на Отца, казвайки:

„… пребъдващият в Мене Отец върши Своите дела.“

И когато Той се е молил, Го е правел като човек, който ходи по Бога в послушание.

Исус, Божият Син, е отложил за известно време настрана всичките Негови божествени привилегии и власт и е живял живота си на земята като човек.

След като разберем това, душата ни ще се зарадва! Защото това означава, че ние, като новородени деца на Бога, изпълнени със същия Светия Дух, с който Исус е живял на земята, можем да живеем като Него. В действителност, Той това е предвидил за нас.

Исус ни изпрати в света, за да живеем по същия начин, както той е живял. Чрез новорождението Той ни дава възможност да обменим грешното естество на Адам с безгрешната природа на Бога.

Той ни е дал способността и заповедта да живеем без грях, в общение с Отца, да проповядваме Евангелието, да изцеляваме болните, да възкресяваме мъртвите, да изгонваме демони и да правим ученици.

Когато всеки от нас осъзнае това, ще хвърли оковите на съмнението, които ни задържат. Ще започнем да живеем не като воден от греха паднал човек, а като дете на Бога.

Тогава околните ще видят във нас Исус.