Да бъдеш учител е голяма отговорност, всеки знае това.

Това е знаел и учителят от китайската провинция Съчуан Фан Мезонг.

Когато започнало земетресение, той казал на учениците си:

– Запазете спокойствие. Това е земетресение.

Във всичко това няма нищо лошо, ако след думите си  не избягал от класната стая, без да се оглежда.

Така без да спира, Мезонг стигнал до средата на футболното игрище. Там забавил тичането си, осъзнавайки, че прави нещо нередно.

В Китай не поощряват раждаемостта, но не е прието децата да се оставят в опасни ситуации на произвола на съдбата, особено, ако грижата за децата е твоя пряка отговорност.

Фан бил честен, когато трябвало да обясни постъпката си. Той не търсел начин да се измъкне, а си признал:
– У мен е много развит инстинкта за самосъхранение. Никога не съм бил смел. По принцип не ме интересува ….“

Честността на учителя е ценно качество, но Фан Мезонг изгубил работата си.

Учител научил, че негов ученик се стремял настойчиво да добие нечия любов.

– Не настоявай за любовта на някой, така няма да я получиш, – казал учителят.

– Но защо?

– Какво правиш, когато чупят вратата ти неканени гости, когато крещят, удрят по вратата, настояват да им отвориш и скубят косите си, защото не им отваряш?

– По-здраво я подпирам.

– Не чупи вратите на чуждите сърца, защото те още по-здраво ще се затворят пред теб. Стани желан „гост“ и пред теб ще се отвори всяко сърце. Просто обичай хората. Любовта, колкото малка да е и незабележима, е този ключ, който може да отвори вратата на всяко сърце, даже и това, което отдавна не се е отваряло.

Основното нещо е любовта да е искрена, а не фалшива. Вземи пример от цветята. те не гонят пчелите, а им даряват нектар, привличайки ги към себе си. Любовта е нектар, който привлича хората.

Ученик попитал учителя си:

– Какво трябва да направя, за да разбирам Бога?

– Божественото не може да се постигне с действие, – отговорил учителят. – За това е нужно да виждаш.

– Тогава какъв е смисълът на действието?

– В това, да изразиш божественото, а не да го разбереш.

Националното управление по аеронавтика и изследване на космическото пространство обърнало внимание на мотивационното писмо на ученик от четвърти клас, който подал молба за позицията Страж на планетата.

Агенцията бе обявила, че търси служител, който ще защитава планетата от „микробно замърсяване от други планети“. Джак Дейвис, самопровъзгласилият се „Пазителите на Галактиката“ от Ню Джърси, предизвика интереса на НАСА.

„Въпреки, че съм на девет години, аз съм подходящ за тези работа“, – написало деветгодишното момче.

По-нататък той представил своя „космически опит“. „Гледал съм почти всички филми за космоса и пришълците“, – отбелязало то. Освен това, ученикът заявил, че се грижи от сега за развитието и кариерата си.

„Аз съм гледал сериалите “ Агенти“, „SHIELD“ и планирам да гледам филма „Мъже в черно“.

Джак също споменал добрите си двигателни умения, способността бързо да се учи и да прилагат нови идеи. „Отлично съм запознат с видео игрите. Млад съм, за това мога да се науча да мисля като инопланетянин“ – написал той.

„Ние винаги търсим бъдещи учени и инженери, които да ни помагат. Надяваме се , че ще се учиш добре в училище“ – отговорили на момчето  директорът  на подразделението планетарни науки в НАСА Джеймс Грин.

Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….