Двамата се срещнаха в градската градина. Краси отвори дланта си и показа на Пламен:

– Ето го.

Предметът представляваше неестествено разкривена дървена фигура.

– Какво е това? – попита Пламен.

– Един от идолите в село. Говорим им, но те не чуват. Кланят се на това, дори му правят дарове.

– Идолопоклонството е проблем на сърцето, – отбеляза Пламен. – За съжаление всички се борим с него.

– Глупости! – възкликна възмутено Краси. – Да си ме видял да се кланям някога на подобно чучело?

– Идолът може да бъде, – Пламен се почеса зад врата, – всичко различно от Бог, което смятаме за съществено за нашия живот, нашата представа за себе си, нашето задоволство или това, което приемаме. Дори неща, които изглеждат добри, могат да станат идоли за нас.

– Какво говориш? – Краси опули очи.

– Когато търсим утеха или самооценка от нещо различно от живия Бог, ние извършваме идолопоклонство.

Краси стоеше като стреснат. Когато дойде на себе си каза:

– Май си прав. До сега не бях се замислял над това. Ще трябва да започна да унищожавам идолите в сърцето си.

– Всеки осъзнавайки какво го отделя от Бога, разбира, че това е поредния идол – усмихна се Пламен – и се стреми да го премахне от себе си. Хубавото е, че има Кой да ни изобличава и помага в това дело.

Днес бе хубав слънчев ден, но толкова неочаквано лоши неща се случиха на Лора в училище, че тя се огорчи и отчая.

Когато се прибра в къщи тя се опита да прикрие разочарованието си с надежда, но майка ѝ надушваше неприятностите отдалеч.

Тя погледна дъщеря си и попита:

– Какво се е случило? Имаш някакъв проблем?

Лора се опита да се усмихне, но майка ѝ добави:

– Преди да ми кажеш, че няма нищо, не забравяй, че съм твоя майка. Аз те родих и те познавам много добре.

Така си беше. Майка ѝ винаги бе до нея в моменти, когато тя имаше най-голяма нужда от нея.

По този начин, дори много повече, Бог ни познава отблизо. Той знае ставането и сядането ни. Вижда мислите ни отдалеч, преди да сме казали или направили нещо опирайки се на тях.

Той знае желанията и копнежите ни. Не можем да излезем извън границите на Неговата изобилна любов и грижа.

В Него намираме утеха, независимо къде се намираме и през какви обстоятелства преминаваме.

Когато Го призовем в молитва, Той ще ни предложи любовта, мъдростта и напътствието, от което в дадения момент се нуждаем.

Стоян гледаше новините по телевизията с часове всеки ден. Те го тревожеха много.

– Притеснен съм, че света се разпада, – казваше си той.

Но всичкия този боклук, който се въртеше по медиите го отнасяше със себе си.

Ще кажете, нима не трябва да се интересуваме от това, което става в света?

Да, нужно е, но това трябва да ни води към молитва и упование в Бога.

Порасналата дъщеря на Стоян, гледаше реакцията на баща си от новините. Накрая не издържа и му предложи:

– По-добре го изключи.

– Трябва да разбера ….. – възпротиви се Стоян.

– Просто, спри да ги слушаш, – настоя дъщеря му.

Стоян продължаваше да прекарва твърде много време в социалните медии и други източници на новини, но това не му носеше утеха.

Това, което слуша човек има голямо значение, особено за самия него.

В един свят изпълнен с паника, кого слушаме грохота от хаоса или Христос?

Исус е нашият добър пастир и трябва Него да слушаме преди всичко. Ако правим това ще имаме Неговия мир.

Кирил бе отзивчив човек. Посещаваше приятели и познати в болницата и им носеше утеха.

При едно от свижданията на близък човек Кирил се запозна с Минчо.

Странен индивид бе този болен. Груб и непризнателен към хората.

Когато Кирил се опита да сподели с него Благата вест, младежът троснато отвърна:

– Аз не вярвам в Бога. Дори съм враждебно настроен към църквата.

– Но защо? Някой от църквата ли те е наранил? – попита Кирил.

Минчо му обърна гръб и му даде да разбере, че не желае повече да разговаря с него.

След две седмици Кирил посети сестра си, която бе скоро постъпила в болницата. Тя го посрещна с радост:

– Благодаря ти, че дойде. Тук има един младеж, който се държи арогантно със всички. В съседната стая е. Много шум вдига.

– Да не би да се казва Минчо? – попита Кирил.

– Да, да същият, – потвърди сестра му със недоволно изражение на лицето.

Кирил си спомни, как този младеж бе отказал да говори с него, но реши въпреки всичко да го посети.

Когато Минчо го видя бе много изненадан, но не го изгони.

Кирил забеляза голяма татуировка на ръката му. Там имаше пет букви IDDQD, които нищо не значеха за него.

Минчо забеляза , че погледът на Кирил бе привлечен от неговата татуировка.

– Това е кодът на безсмъртието в компютърната игра Doom, – гордо отбеляза Минчо. – Ако го въведете, персонажът не може да бъде убит.

– Аз също имам код на безсмъртието, – каза Кирил.

– Код ли? Какъв код? – очите на Минчо щяха да изскочат от любопитство.

– Христос воскресе! – това е моят код за безсмъртие, усмихна се дружелюбно Кирил.

Двамата си поговориха, като засегнаха и други различни теми от безсмъртния код.

Седмица по-късно, когато Кирил отново посещаваше болен, медицинската сестра го пресрещна и му каза:

– Какво направихте на Минчо? Не мога да го позная. Не псува, не отговаря нахално ….. Дори се усмихва и е любезен.

– Просто получи истинският код на безсмъртието, – каза Кирил.

Радослав не за първи път изненадваше съучениците си с разсъжденията си. Макар и разделени те общуваха по Интернет.

Днес диалогът бе започнат отново от Радослав:

– Няма значение дали сме стресирани, наранени, уморени, самотни или просто отегчени, всички ние в определен момент търсим комфорт.

– Би ли отрекъл някой влиянието на парите, храната, съня, алкохола или каквото и да е друго, което носи удобство в живота ни? – написа Виктор.

– А знаете ли изобщо какво означава самата дума „комфорт“? – попита Веско.

Веднага се намеси вечно знаещият Радослав:

– Тази дума идва от от латинските думи com-, което значи “заедно с,” и fortis, означаваща “силен или сила.” По-късно латинската дума confortare започнала да се възприема като “да станеш много силен.” Вероятно и старата френска дума conforter е добавила “утеха” и “помощ” към значението. През 14 век друга френска дума – conforten – била дефинирана като „ободрявам се, утешавам се“. Накрая, през 17 век, английската версия на думата започнала да й придава усещане за физическо облекчение, както я разбираме днес.

– Енциклопедио, – пусна един емотикон усмивка Владо, – има ли нещо, което не знаеш? По-добър си и от Google.

– Забелязахте ли?! – отбеляза Радослав без да обръща внимание на закачката, – За около хилядолетие думата „комфорт“ променила значението си от „силни заедно“ на „бариера за болката“.

– Гледаш ли на Бог като на твоя сила, Която е заедно с теб посред болката, или като на бариера за болката? – попита Наско.

– Ох, пак ли твоя Бог, – възкликна Здравко.

– Но забележете, – продължи Наско, – Христос дойде на света, за да бъде наранен заради нашите престъпления и да страда заради нашето изцеление. В същността си нашата вяра е да ходим по стъпките на Исус, а след това да разберем Неговия отклик на болката. Спасителят прие болката смирено въпреки, че с нищо не я е заслужил. Исус не се опитвал да я избегне, нито да търси изкупителна жертва. Той е дошъл в нашия свят, за да направи нашата болка Своя.

– Предпочитам да се стремя към светската версия за утеха, – натърти Здравко, – тъпчейки се с най-новият сладолед, носещ маркови обувки и дрехи, притежаващ последна мода електроника, компютри и други джаджи.

– Исус ни дава сила, когато сме заедно. Тогава, преди да се възнесе обратно при Отец, Той ни обещава, че Светият Дух – „Утешителят“ – не просто ще бъде заедно с нас, но и в нас! Това е нещо, към което си струва да се стремим. За това нека търсим утехата на Божият Дух, знаейки, че тя не означава живот без болка, а утеха посред болката, – написа Наско.

– Не обичам дискомфорта, под каквато и да е форма, – озъби се с поредния си емотикон Здравко.

– Може би трябва да промениш разбирането си относно това, къде е „твоята утеха“ – обади се Радослав – и да приемеш, че някой е понесъл срама ти на кръста.

Тези спорове се водеха не веднъж, но с аргументите на Здравко, като че ли повече от събеседниците с времето започваха да се съгласяват.