На стената в дома на Йошо висеше една странна картина. Веднъж Стефан му дойде  на гости и се вгледа в нея внимателно. Тя изобразяваше един мръсен скитник.

– Виж, – каза Стефан, – той седи в боклука, заобиколен от бутилки и кутии. В погледа му е запечатана тъга, но на устните му им някаква загадъчна усмивка.

– Та това е заради свежото бяло петънце, малкото цвете в ръката му, – каза Йошо. – В тази тъмнина и сивота погледа ти не може да не се фокусира там.

– Добротата на този външно отблъскващ на външен вид човек пази крехката красота на това цвете от разрушението наоколо, – въздъхна Стефан.

– Забеляза ли днес хората, които посетихме в затвора? – изведнъж подскочи Йошо. – Животът им е съсипан и все пак ….

– Тази картина, – каза Йошо , – винаги ми напомня, че Божията красота не може да бъде накърнена, независимо колко мръсотия има наоколо.

– Достатъчно е да погледна възрастен мъж, който чете Библия или да видя радостта на някой, който разговаря със семейството си, за да се убедя, че красотата е навсякъде около нас.

– Да, но трябва „да си сложим очилата на любовта“, – реагира веднага Йошо, – за да я оценим

– Можем да се научим да търсим Божията красота в обикновените неща, – възторжено възкликна Стефан.

– Можем да видим Бога в усмивката на непознат или да Го чуем в песента на някое врабче, – продължи Йошо.

– Хубаво е, когато живеем в Неговото присъствие всеки ден.

Всяка седмица Антоанета излизаше с приятелката си Боряна и нейното куче Боби на разходка.

Веднъж срещнаха две големи кучета. Боби реши да ги закачи. Боряна и собственика на големите кучета се опитаха веднага да разделят домашните си любимци.

Антоанета само гледаше и си мислеше: „Ако решяха тези кучета можеха да схрускат набързо Боби и дори да се огледат за още. Боби е умно пале и би трябвало, съобразявайки се с размерите си, винаги да поставя Боряна пред себе си“.

По време на разходката Антоанета сподели с Боряна:

– Ти знаеш, че съпругът ми има сериозни здравословни проблеми. Притеснявам се, как ще се справя в тази ситуация финансово и физически, докато се грижа за него.

Боряна попита приятелката си:

– Мога ли да се помоля за теб?

Антоанета смутено кимна с глава. Искрената молитва на Боряна, припомни на Антоанета, че тя прекарва повече време в притеснения, отколкото в молитва.

Изведнъж Антоанета осъзна грешката си и си помисли: “ Колко много си приличаме със Боби. Когато дойда трудностите, аз се втурвам напред, вдигайки шум, подскачайки смело. Дори не осъзнавам, колко съм неадекватна, особено в някои наистина сериозни ситуации“.

Боряна я бе посъветвала в такива случаи да направи следното:

– Това, което трябва да направиш е да оставиш грижите си на Този, Който може да реши всеки проблем. А това става само с молитва.

Антоанета приведе глава, а устните ѝ тихо зашепнаха:

– Благодаря Ти,  Боже, за молитвите на моите приятели и близки. Разбирам, че тревогата е безполезна и че само молитвата има сила.  Помогни ми за в бъдеще да избирам молитвата, вместо тревогите.

Горан мислеше, че никога няма да оживее, че това е краят. Едва намери сили да извади телефона си и с немощен глас да съобщи:

– Успях, но …. голямо дърво ме затисна ….. не мога да се движа….

Телефонът падна от ръката му….. Той лежеше безпомощно и чуваше гласовете на притеснените си приятели:

– Горане, къде си?….Какво става? Не се предавай, идваме!

Преди да загуби съзнание, чу шума на въртящите се перки на хеликоптер.

– Ясно, търсят ме! – прошепна с пресъхнали устни и отпусна глава.

Отгоре се чуваха гласове.

– Ето го, лежи ей там!

– Слава Богу, открихме го!

– Дано не идваме много късно.

Въртолетът се приземи и трима души бързо притичаха към неподвижното тяло.

– Жив е! – радостно възкликна Люси.

– А сега внимателно, – предупреди ги Пепо. – Трябва да го обездвижим.

Три чифта ръце заработиха в синхрон. Те мълчаха, но бързо и внимателно действаха. Ставаше въпрос не само за човешки живот, а за живота на техен приятел…..

Хеликоптерът бавно се издигаше. Горан бе здраво привързан към носилката и се опитваше да диша през кислородната маска.

Люси го наблюдаваше внимателно:

– Добре ли сте? –  попита тя.

Горан само кимна, но в действителност не беше добре. Летяха към голямата болница. Горан знаеше, че има опасност да умре. Той притвори очи.

– Това ли бе всичко? – попита той Бога.

– Не, не е всичко! – дочу отговора съвсем ясно.

Погледна през прозореца. Там се виждаха облаците, които плаваха в синьото небе.

Тревогата и безпокойството му започнаха да намаляват. Усети някаква сила в себе си. Сега беше абсолютно сигурен, че ще се оправи.

Бог не избра силните, а слабите, но те станаха Негови силни служители. Горан бе от тях.

Бог го подкрепяше и го преведе през всички изпитания.

Горан не винаги беше верен, но Господ бе винаги с него. Божията любов не го остави сам…..

Един от посетителите на училището за глухи, написал на черната дъска въпроса към децата:

„Защо Бог ме е създал с дар словото и слуха, а вие сте глухи и неми?“

Този въпрос бил страшен удар за тези малки деца. Те стояли парализирани пред това страшно „Защо?“

Станало едно малко момиченце. С треперещи устни и очи пълни със сълзи, отишло до дъската, взело тебешира и написало:

„Да, Отче, защото така ти се видя угодно“.

Какъв отговор.

Той ни води нагоре, подчертавайки вечната Истина, на която можем да възлагаме своето упование.

Юри сега е здраво и енергично дете, но не винаги е било така. Когато се роди, веднага го настаниха в интензивното. Родителите му веднага попитаха:

– Защо в интензивното?

Лекарите ги успокоиха:

– За да се справим с някои усложнения, които не са кой знае колко опасни. Не се притеснявайте!

Въпреки това родителите на Юри сериозно се разтревожиха. Бяха много изплашени. Страхуваха се, че момченцето им, което бе дошло на белия свят преди минута, е достигнал определените си дни още преди да са започнали.

Виктория попита майка си, която бе медицинска сестра от дълги години:

– С какво можем да помогнем на Юри, нашето малко момченце?

– Не можем да направим много, но се моля Бог да бъде с него и с лекарите.

Виктория погледна с надежда баща си, той беше свещеник.

Той наведе глава и отговори със сълзи в очите:

– Понякога молитвата е всичко, което можем да сторим.

Виктория се чувстваше безсилна, но не и сама.

Да бъдещето носеше надежда, но тази надежда не винаги може да премахне днешната скръб.

– Бог е с нас и в най-тежките ни моменти, – прошепна Виктория. – Каквото и да предстои на мен като майка и на Юри като току що родило се дете, не трябва да ме плаши, през всичко това ще преминем с Господа.

И тя въздъхна облекчено. Лицето ѝ се проясни, а на устните ѝ се появи усмивка.

Понякога единственото нещо, което можем да сторим е молитвата, но то е достатъчно.