Първата система от музикални ноти са се появили в дълбока древност. Още в Месопотамия са могли да записват музиката. Но в Европа мелодията на песните се предавала устно чак до VI в. н. е.

Тогава навлязла в употреба гръцката система на нотиране, в която нотите се назовавали с букви от гръцката азбука. Тази система и до сега се използва в някои страни на света.

Музикални ноти в сегашния смисъл на думата са се появили в XII век. Те са наречени на началните срички на първите шест стиха от латинския химн на Йоан Кръстител „UTqueant laxis / REsonarefibis / MIragestorum / FAmulituorum / SOLvepolluti / LAbiireatum, Sanctelohannes“ – “ Да могат твоите раби с несковани гласове да възпеят чудесата на твоите дела. Очисти от греха техните нечестиви уста, свети Йоане“.

Гуидо д’Арецо великият теоретик на музиката, първи забелязал, че на всеки от стиховете съответства тон от гамата и започнал да използва първите срички за обозначение на нотите.

Трябва да се отбележи, че седмата нота е получила постоянно име едва в XVI в. Тя е започнала да се нарича SIпо от първите букви на думата Sanctelohannes – „Св. Йоан“.

А нотата UT се е превърнала в DO чак в XVII в.

В едно семейство имаха куче, кръстоска на английски булдог с неизвестна порода куче. То имаше забавен вид, но и сериозен дефект.

Заради намалената носоглътка, която имаше по линия на булдога, но с напълно нормална физиономия и шия, от другото куче.

Песът вместо обичайното ав-ав, издаваше звуци подобни на „ма“, „да“ и „на“. С времето дефектът се превърна в интересна способност. Кучето съвсем ясно казваше: „да“, а после и думата „мама“, което забавляваше всички познати.

Веднъж, когато стопанката разхождаше Робин, така нарекоха кучето, се появил един тип със куче.

Самодоволен с претенциозни маниери. Не много приятен с късокосместо коли на каишка, което изпълняваше безупречно всички упражнения на площадката: Прескачаше препятствия, бягаше по греда и т.н.

Когато непознатият се измори да демонстрира с игри своя питомец каза:

– Той е най-добрия в страната и това естествено го дължи на мен. Аз съм най-големият гений по дресировка и обучения на кучета.

След това високомерно изгледа Робин и пренебрежително каза:

– А вие имате непонятна кръстоска. Глупави кучета няма.

Стопанката на Робин не искаше да спори. Погледна към своя питомец и каза:

– Да, глупави няма нали, Робин?

Песът вдигна тъжните си очи и ясно отговори:

– Да, мама, – и виновно наведе глава.

– Няма нищо, не се разстройвай, – подкрепи го позната, която минаваше от там и продължила с тях по пътя.

А гениалният дресьор още дълго стоеше с отворена уста и изцъклени очи.

Това е станало през 1938 г., когато над Австрия надвиснала опасност да бъде присъединена към нацистка Германия. Тогава Калман решил да емигрира в Америка.

На прозорчето пред чиновника, оформящ емиграционните документи, се тълпели много хора.

При огромното количество работа, която трябвало да извърши измореният чиновник, се случвали порой от неприятности. Обърквали се имена, не се посочвала година на раждане, ….

На най-важните емиграционни документи на Калман на мексиканската граница  била открита ужасна грешка. Вместо „Имре Калман“ било написано Ирма Калман“.

Естествено човекът от граничната охрана бил много изненадан, когато пред себе си видял не Ирма, а набит и солиден господин Имре.

Калман, който знаел само унгарски и немски, изпаднал в ужас, не знаейки как да обясни ситуацията.

Изведнъж му дошла идея как да се справи с проблема. Извадил един пожълтял театрален афиш и посочил името на постановката „Царицата на чардаш“, след това с пръст посочил себе си, опитвайки се да обясни връзката между афиша и себе си.

– Имре Калман и Ирма Калман са едно и също лице.

Последната фраза, той казал на английски, това било единственото нещо, което можел да направи.

Служителят на границата удивен с възторг отворил уста.

– О, Имре Калман! – извикал той. – Знаменитият Имре Калман, който е написал толкова много прекрасни мелодии.

И той доволен запял фалшиво  популярна унгарска мелодия.

– Извинете, господине, – прекъснал го Калман, – бих искал да обърнете внимание на ….

– Разбирам, заявил чиновникът, поразен от запознанството си с краля на оперетата. – Вместо „Ирма Калман“ в документите трябва да пише „Имре Калман“. Аз няма да ви създавам пречки, заради тази грешка.. Такъв човек, който е написал такава прекрасна мелодия …

– Благодаря ви, – отговорил композиторът, усмихвайки се. – Но трябва да уточня, че всичките мелодии, които току що изпяхте са от …. Лехар!

Станка бе обвинена несправедливо. Тя се опитваше да обясни, че няма вина, но думите ѝ нямаха ефект.

Човекът, който я обвиняваше, изобщо не искаше да я изслуша. Той ѝ каза много неща, който много я нараниха

Станка пламна. На лицето ѝ се бе изписало гняв. Имаше желание да му отговори още по-остро.

Да, тя трябваше да се защити, защото бе несправедливо обвинена, но ако се отговореше на гнява с гняв, и двете страни щяха да останат наранени.

За това Станка се успокои и реши да потърси утеха у Бога:

– Господи, ти знаеш как постъпиха с мен. Знам, че ако отговоря грубо, както те направиха, резултатът ще е болезнен и за двете страни. Помогни ми да отговоря по благ начин, а не с ярост и гняв. Нали в Словото Си казваш, че „мек отговор отклонява ярост“.

Станка въздъхна и се успокои, тя разбра че правилно е постъпила като е разчитала на Бога.

– Боже помогни ми да обмисля думите си, преди да отговоря, – продължи молитвата си Станка. – Направи така, че това, което излиза от устата, да лекува, а не да наранява.

Тя реши твърдо:

– С Божията помощ ще използвам думите си мъдро.

Когато чувствата ни са наранени, сме готови да отвърнем със същото. Но Бог иска да разкъсаме порочния кръг на гнева, като отговаряме с благост и търпение.

Есен. Още не беше захладняло. Препълнената маршрутка приближава спирката.

Към изхода се насочи дама. Наконтена, издокарана по последна мода, изписана по всички правила на козметиката. В нежните си ръце държеше кожени ръкавици и сгъваем чадър … с други думи „класическа“ дама.

До вратата стоеше дребен мъж, облечен в тъмен костюм, леко лилава риза и тъмна вратовръзка. Той бе леко попийнал. Разговаряше с околните и пускаше весели шеги от време на време. Явно бе в добро настроение.

Той видя дамата и реши да ѝ подаде ръка, като кавалер, за да слезе, но едва успя да докосне едната ѝ ръкавица…..  Ръката му се увисна във въздуха.

Въпреки това, той избърбори нещо приветливо и се усмихна. Дамата изобщо нямаше желание да го слуша. Избута го грубо настрани, изпухтя и слезе от маршрутката.

Всички в колата бяха зяпнали с уста и не откъснаха очи от ставащото пред тях. Хората забелязаха как дамата стигна до кошчето за боклук и хвърли ръкавицата, до която се бе докоснал пияния мъж. На лицето ѝ бе описано досада и отвращение.

Всички онемяха от това. Леко пийналият една не падна от изненада. Той хвана главата си с двете си ръце и също скочи от маршрутката. Стигна до дамата, изрита я отзад с крак. След това свали тъмно черната обувка, с която я бе изритал и я хвърли в кошчето за боклук.

След това отупа ръцете си, сякаш се отърваваше от нещо досадно.

Изтича до таксито, което бе паркирало наблизо и се качи бързо в него.

Всички свидетели на станалото бяха онемели…. Такова нещо не всеки ден можеше да се види.