Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.

Не искам Бог да решава проблемите ми в живота, а да ми даде сили да се боря, за до Го прославя.
Не искам Бог да ми даде пари, за да бъда богата, но искам работа, която ще работя с радост и тогава ще мога да реша материалните си проблеми.
Не моля Бога за такъв любим, с който мога да остана отделена от останалите, но искам искреност в любовта, така че да мога да ѝ се доверя.
Не искам Бог да ме спаси от тези, които искат да изгорят крилете ми, но моля Бога за сила да изплувам и се издигна на горе към Него.
Не моля Бог да ми отнеме болката, след като чрез нея ставам по-силна, но моля за подобряване състоянието на близките си, тъй като за мен е важна тяхната усмивка.
Не искам Бог да отнема враговете ми, нали като ме пречупят, ще ми помогнат да помъдрея, но за тях искам да намерят Божия път.

Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..

Денят беше слънчев, но някаква болка и мъка тежеше въз въздуха, които не вещаеха нищо добро за разходка. От вън се чуваха крясъци, викове, ругатни и стенания. Всички се натрупана на прозореца. Това, което видяха ги смрази. На площада отпред се виждаше голяма група от хора, обкръжена от въоръжени, които ги блъскаха едни в други. Между тях имаше жени, възрастни хора, но не и деца. Имаше мъже, който яростно избитваха насочените дула на наобиколилите ги и нещо крещяха, но следваше удар и съпротивилият се мъж падаше на земята.

Изведнъж се чу мощен залп. Площадът се покри с трупове на хора. От тях потече море от кръв. Същинска касапница.

По стълбите тичаха уплашени хора. Викаха и крещяха обезумели:

– Идват! Ще ни убият!…Бягайте….

Бравата на вратата се размърда и в стаята влетя уплашен мъж. Той огледа хората в стаята и задъхвайки се започна да обяснява:

– Влизат навсякъде,….. изкарват хората навън и ги разстрелват. Не знам какви са, но където и да влязат …… търсят само пластмасови топчета, събират ги в чували и ги изнасят.

– Трябва да затъмним прозорците и да залостим добре вратата, – предложи Симо, след като хората в стаята се съвзеха от чутото.

– Залостените врати едва ли ще ги спрат, – каза с тъжна усмивка новодошлия. – Те са като лавина, след която остават само трупове и изтърбушени домове.

– И все пак да опитаме, – обади се Рената, – не можем да стоим със скръстени ръце.

Хората в стаята се задвижиха с някаква затаена надежда, че това ще ги отмине. Някой пусна резето на вратата и превъртя два пъти ключа на вратата. Другите започнаха да пускат щорите, а там където недостигаха, импровизираха с тежки и тъмни пердета, черна хартия и каквото имаха под ръка, за да затъмнят прозорците.

Веско и Елена се сетиха за една стая, която използваха за килер и се запътиха на там. Тази стая имаше по-малък прозорец, но решиха и него да затъмнят.  Намериха някакви избелели щори, но в случая щяха да им свършат работа. Закачиха ги на прозореца и въздъхнаха облекчено.

Странно, прозорецът беше затворен, но усетиха сякаш вятър надигна щората, която бяха току що поставили и пред тях изникнаха двама души с оръжие в ръцете. Те бяха в камуфлажно облекло. Веско реагира бързо. Удари изненадващо единият под брадичката, но и Елена не беше бездействала. Не знам от къде, но в ръцете ѝ се намери дъска, с която халоса другият натрапник. Едвали щяха да успеят, ако другите знаеха или бяха усетили, че вътре има хора.

Единият от нападателите беше жена. Тя дойде бързо на себе си и започна да се оглежда. Видя, че я бяха вързали здраво. Над главата ѝ стоеше девойка с дълга пусната коса, която я разглеждаше с любопитство.

– Защо преследвате хората и ги убивате? Кои сте вие? – попита Елена.

Жената прехапа разкървавената си устна и каза:

– Нас ни е създал Един. Ние сме хуманоидни роботи. Трябва да прочистим лошите хора и тези които не желаят да правят  добро.

– Това с насилие ли мислите да го постигнете? – намеси се Веско. – Вие убивате наред, как разбирате, кои са лоши и кои добри?

– Убиваме тези, които ни се противопоставят или не желаят да се поправят, – каза овързаният мъж, който беше дошъл в съзнание.

– Но това е нелепо, дори Исус Христос не е насилвал никого да вярва в Него, нито го е убивал, въпреки че е имал сила за това – каза Елена.

– А инквизицията, а кръстоносните походи, изгарянията на клада, …..? – каза жената.

– Но това е бил прекален фанатизъм и неразбиране на Бога, – каза Веско.

Вързаните само се засмяха.

– Казахте, че сте роботи, но от къде черпите енергия? – продължи с въпросите си Елена.

– За това събираме пластмасови топчета, – каза жената. – Когато ги погълнем, ние така сме устроени, при разтварянето им в тялото ни, се отделя енергия.

– Но тези топчета рано или късно ще свършат, – намеси се Веско.

– Ние от скоро сме създадени и използваме наличните ресурси, – започна да обяснява жената. – Този, който ни е направил ще създаде машина, която да прави такива топчета.

– И все пак това, което правите, мисля, че не е съвсем правилно, – разсъждаваше на глас Елена. – Насила нищо добро не се е постигало до сега. Унищожават се хора, но резултат няма. Ако човек не е убеден в нещата, които върши, той се превръща в марионетка, машина за изпълняване на заповеди ……..

Тя не успя да довърши. В стаята блесна силна светлина. Когато тя угасна, на пода лежаха два трупа на мъж и жена …..

Тони спеше спокойно на широкият стол до Роси, която пишеше нещо. По едно време детето се размърда, събуди се, озърна се и се усмихна. Лъчезарната му усмивка стана още по-широка, когато видя Роси до себе си.

– Здравей, момчето ми, – каза нежно тя.

Детето слезе от стола и започна да щапурка към Стефан, като предпазливо се държеше с едната ръка към стола, а после пое неговата и здраво се закрепи.

– Много е мълчалив, – каза тихо Стефан.

– Той не говори, – каза Роси, като погали детето по главата. – Но не е глупав. Знам, че всичко разбира. Донася ми различни предмети и знае как се наричат. Знае как се казва, нали Тони? Но не говори.

– Винаги ли е бил такъв?

– Преживяхме пожар,- каза Роси. – Някакви хора ни нападнаха и подпалиха къщата ни.

– Навярно тогава много се е изплашил, – предположи Стефан. – А тези хора направиха ли му нещо?

– Той беше много малък, – изненада се Роси, – как е могъл да разбере, че е в опасност?

– Кой знае какво мисли и може да разбира едно малко дете? – каза Стефан.- Не вярвам децата да знаят само това, на което ги учим. Те не са просто съдове, които трябва да напълним с нещо. Мисля, че децата знаят повече, отколкото допускаме.

– Тони? – попита Роси.

За първи път тя помисли за него, като за истински човек, който се е страхувал от огъня, стреснат от мисълта, че е загубил майка си. Той беше толкова малък, уплашен и онемял.

Роси го взе и го притисна към гърдите си, а той я дари с лъчезарната си усмивка.

– Ще проговори, – усмихна се Стефан. Това малко създание е било изпратено от ангелите и вероятно знае повече от всички нас, взети заедно.