Младият обещаващ лекар Лозанов живееше в големия град. Имаше много клиенти. Сгоди се за красиво и умно момиче. Нищо не му липсваше.

Майка му Мария живееше на село. Един ден тя реши:

– Ще продам всичко и ще отида да живея при сина си. Сигурно много ще се зарадва, като ме види.

Тя продаде дома си  и отиде в големия град при сина си.

– Синко, аз продадох всичко и дойдох да живея при теб. Вярвам, че се радваш и нямаш нищо против.

Лозанов се смути и смънка:

– Да, мамо, радвам се, че си при мен. Но знаеш ли този град е прекалено шумен и оживен за теб. А и въздухът тук не е много здравословен. Мисля, че за теб ще бъде добре да ти намеря квартира в предградията. Там по-спокойно ще живееш. Съгласна ли си?

– Да, – въздъхна Мария, – съгласна съм.

Тя остана до нощува у сина си. След полунощ Лозанов се събуди и видя майка си до леглото.

– Мамо, добре ли си? Случило ли се е нещо?

– Просто исках да те погледам, – казала възрастната жена. – Ще ми позволиш ли да те погаля, както го правех, когато беше малък?

– Разбира се, мамо.

Тя го помилва, но той усети, че ръката ѝ трепери.

– Мамо, добре ли си? Да не ти е лошо?

– Нищо ми няма, синко, – каза Мария и се прибра в стаята си.

Когато стана сутринта, лекарят поразмисли и реши да остави майка си при себе си. Веднага се обади на годеницата си.

– Мама дойде и иска да живее при нас. Ти какво ще кажеш за това?

– Нямам нищо против. Както обичам теб, така ще обичам и нея.

Лозанов тръгна към стаята, за да съобщи на майка си радостната вест, но … стаята, в която Мария остана да нощува, бе празна. Майка му бе заминала. Всички усилия на полицията да я намери не се увенчаха с успех.

След три месеца при Лозанов докараха в болницата възрастна жена, която бе прегазена от кола. Не се знаеше, дали шофьорът не бе внимавал или тя сама се бе хвърлила под колата.

Когато Лозанов погледна лицето ѝ, я позна:

– Мамо, мамо….

По-късно дойде и годеницата му, но нищо не можеше да се направи за възрастната жена. Два часа по-късно Мария почина.

Отсъствието на любов наранява болезнено всяко любящо сърце.

Ако погледнем на живота през очите на Бог и Той ни открие, как вижда този свят, ние започваме да гледаме на всичко със съвсем други очи. На това ни учи молитвата.

Тук не е важно какви умствени усилия полагаш. Не можеш да мислиш за нещо добро, ако сърцето ти не го приема. Важна е „атмосферата“ на молитвата.

Ако сравним нашето сърце с механизъм, състоящ се от болтове и гайки, можем да кажем, че молитвата променя тези болтове и гайки, т.е. ремонтира механизма, с помощта, на който работи сърцето.

Молитвата ти открива хората, дава надежда и търпимост към другите. Дава озарение, след като ти се изпълниш с благодат, чрез която започваш да оказваш влияние на хората, без да говориш много думи.

Веселин Григоров бе на седмото небе. Беше се сбъднала една от мечтите му.

– Най-после си имам свой собствен автомобил, – викаше възторжено Веселин.

Той толкова много искаше да го получи. Много пъти бе сядал мислено зад волана, бе натискал газта и потеглял. И това се превърна в реалност. Можеше да посети много места, които непременно искаше да види.

Сега той непременно ще си залепи на задното стъкло от онези стикери с формата на риба. Така щеше да подчертае, от където мине „Аз съм християнин“.

Постепенно Веселин осъзна, че този стикер го прави обект на по-специално наблюдение и изискваше по-голяма отговорност..

Постоянно се питаше: „Какво виждат другите в мен, пример за християнин или лицемер?“

Честно казано Веселин трудно показваше любовта си към хората, а и не умееше да сдържа езика си. Да той „не върши това, което иска, а онова, което мрази….“ По-лесно бе да нахока някой, отколкото да сдържи нервите си и да разреши проблема по мирен начин.

Следващите дни се развилня силна буря. Тя нанесе щети на колата и на стикера на задното стъкло. Рибата остана без опашка.

Но откакто стикерът си позагуби формата Веселин стана по-спокоен.

Всеки път, когато отваряше багажника и виждаше стикера си казваше;

– Колкото съм по-несъвършен, толкова повече усилия ще полагам, за да се уподобя на Христос.

А това не е ли най-голямата цел на всеки християнин.

Една ранна зимна утрин стоях на двора и наблюдавах небето.  Невероятна гледка.

Студът навън насочи мислите ми към хората, които нямат дрехи и храна. Помислих си:

“ Ако бях гладна и ми беше студено, едва ли щях да се взирам към нощното небе и да се радвам на красотата му“.

Макар да не се вижда нищо забележително в една звезда, заедно със другите звезди образуват красиви съзвездия.

Ние не сме сами в този свят, за това трябва да показваме любов и милост един към друг. Колкото и малки да са жестовете на съпричасност, това е служене не само на хората, но и на Бога.

Трябва да правим добро, дори да смятаме, че усилията ни са нищожни.

Любовта и грижата,  която получаваме от Бога, трябва да я споделяме с другите.

Малко преди Рождество семейство Иванови очакваше ново попълнение. На 24 декември Дора постъпи в болницата. Нейният мъж Марин с нетърпение очакваше раждането на третия си син, но …. следващите часове станаха едни от най-трагичните в живота му.

Раждането започна добре. Опитната Дора, вече родила две деца, бе търпелива и сдържана, но Марин беше неспокоен, имаше чувството, че нещо не е както трябва.

Изведнъж от едно от устройствата се издаде силен писукащ звук. Това бе сигнал, че сърцето на Дора е спряло.

Медицинският персонал бе в паника. Те направиха всичко възможно за да върнат Дора в съзнание.

Тези минути бяха най-жестокото възможно изтезание за Марин.

– Не мога да повярвам, че тя е мъртва и няма да се върне у дома, – мълвеше мъжът, сълзите му напираха и изобилно се изливаха върху лицето му.

Минаха четири минути, но сърцето на Дора така и не проработи.

Лекарите прекратиха опитите си да върнат Дора към живот и насочиха всички усилия да спасят детето.

Обясниха на Марин:

– Трябва да започнем да правим цезарово сечение.

В отделението цареше хаос, чуваха се викове на лекари, пищящи звуци на  устройства и уплашените гласове на медицински сестри.

Марин гледаше как разрязаха жена му, за да извадят детето му. Когато извадиха малкото, то не издаде звук, не се чу дългоочаквания първи вик.

Тогава лекарят с голяма болка сложи новороденото в ръцете на бащата му и ….тук се случи неочаквано чудо.

Детето пое дъх и след малко изплака.

– Той е жив! – – сияеше от радост Марин.

Това бе невероятно. Но още по невероятно стана, когато се канеха да откарат тялото на Дора в моргата. Тогава сърцето ѝ отново заби.

Никой не можеше да повярва на случилото се, но щастливия баща и съпруг не се нуждаеше от обяснения. Той със сълзи на очи показа на Дора сина им.

Какво се случи? Истинско рождествено чудо!