Методи крачеше забързано и размишляваше на глас:

– Отличната работа на всеки християнин е да разкрива Божия характер на околните. Той не може да бъде посредствен.

Мишо, който вървеше до него се обади:

– Ето една лекарка, която е християнка. Тя може да се моли с пациентите си, да споделя евангелието с колегите си и да дарява пари на църквата си, но нейната най-основна форма на служение е да бъде отличен лекар. Ако тази жена е посредствен специалист, животът на нейните пациенти ще бъде изложен на риск.

– Така е, – съгласи се Методи. – Първата отговорност на лекаря в неговата работа е да обслужва своите пациенти по най-добрия начин, като им предоставя същите грижи, които би искал за себе си и семейството си.

– Много ми харесва това, което казва Пърман по темата.

Методи погледна приятеля си цял наострил слух. Той знаеше, че Мишо събира доста интересни мисли и ги цитираше, както направи и сега:

– „Небрежната работа е като вандализма, защото прави живота по-труден за хората. Християните трябва да бъдат пълна противоположност на вандалите и безделниците в работата си. Ние трябва да вършим работа, която наистина ще е от полза за хората, като влагаме повече усилия, вместо просто да вършим необходимия минимум. Да успяваме в работа си всъщност е форма на щедрост и любов, а лошото ѝ качество е израз на скъперничество и егоизъм. Калпавата работа не е просто калпава, това е провал на любовта“.

– Много мъдри думи, – съгласи се Методи.

Мишо продължи възторжено:

– Не трябва да се стремим да извършваме някаква минимална работа, за да си получим заплата. Ако вярваме, че работата ни е призвание от Бог, ние ще работим от сърце, като за пред Господа. Така ще го прославяме и ще даваме по-пълен израз на любовта си към другите.

Методи допълни:

– Съвършенството в нашата работа не е просто търсене на лична изгода. Тя трябва да бъде основана на служене на другите.

Мишо се усмихна:

– Нека тази истина да ни насърчи още по-добре да овладяваме професиите си. Така Бог ще бъде прославен, а на другите ще се показва доброто.

Семейство Тодорови се бе събрало с приятели и съседи на една маса. Те празнуваха.

Всеки от присъстващите имаше различни вярвания и произход.

Това бе момента на Тотьо, комшия на семейство Тодорови.

Той подейства като ледоразбивач на празничната атмосфера с въпроса:

– За кого гласувахте на тези избори?

Стамен не можеше да не се обади след такъв въпрос:

– Кой според вас унищожава нашата страна?

Повечето въздишаха и правеха кисели физиономии, а Петко обобщи създалото се настроение:

– С тия политики, разваляте празника и веселието.

Мнозина станаха и си тръгнаха, като мърмореха:

– Намерили за какво да говорят на масата.

– И това ми били празник.

Сашо се опита да обърне нещата:

– Не им обръщайте внимание, нека се веселим.

Но усилията му бяха напразни. Атмосферата бе отровена.

Данчо със съжаление констатира:

– Стресът и прегарянето могат да ни накарат да проектираме болката и изтощението си върху другите. Обикновено те са тези, които са най-близо до нас.

– И аз съм го наблюдавал, дори и при себе си, – поклати глава Павел. – Неприятно е.

– Повечето реагират на прегарянето, като избухват в гняв и връхлитат на околните с ярост, докато животът им се разпада, – подчерта дебело Данчо.

– Изтощението може да ни накара да се затворим и да спрем да общуваме със съпругата или приятелите си, – продължи Павел.

– Под „общуване“ имаш предвид навярно за говорене? – попита Данчо.

– Но и слушане, – отговори Павел. – Вече не се чувстваме свързани с хората около нас и започваме да не ни е грижа за поддържането на тези взаимоотношения, а Бог ги е поставил в живота ни.

– След като не сте общували известно време, може да се развие негодувание, – отбеляза Данчо.

– Ще са необходими много усилия от наша страна, за да върнем баланса във взаимоотношенията си, – усмихна се тъжно Павел.

– Но ние трябва да постигаме мир и да се стремим към единство, – плесна с ръце Данчо.

– Да, – Павел наведе глава надолу, – след като сме прекъснали комуникацията с дадени хора, трябва се се свържем с тях и да компенсираме необходимото.

Отличниците на училището бяха аплодирани от родители, близки, учители и ученици.

И стана нещо интересно.

По микрофона водещият програмата съобщи:

– А сега ще наградим, ученици, които не са най-добрите в училище, но са положили усилия да подобрят неуспешната си оценка, коригирали са разрушителното си поведение или са се заели сериозно да посещават учебните часове без да прескачат нито един, дори да не им харесват предмета или учителите, които ги преподават. Те са работили усилено за всяка промяна в училищната дейност.

Родителите на тези ученици засияха. Те ръкопляскаха заедно с останалите, като по този начин признаваха, че децата им са тръгнали по правилния път. Виждайки не предишните им недостатъци, а тяхното изменение.

Ние не приличаме ли на тези вторите ученици?

Небесният Баща ни вижда не в старото ни положение, а в Христос, като Негови деца.

Старият начин на живот няма вече претенции към нас.

Нека вървим по новия път очертан от Бога. Така прославяме Този, Който ни извика от тъмнината в чудната Си светлина.

Момчил сумтеше и мърмореше недоволно:

– Вече на нищо не вярвам.

– Чакай, поспри! – скастри го Недю. – Когато сядаш на стол, ти вярваш, че той ще те издържи. Сядаш в колата си, завърташ ключа и вярваш, че ще запали. Отиваш в магазина и вярваш, че все още има стока по рафтовете…… Уверени сме, че тези неща продължават да съществуват поради опита, който сме придобили.

– Ами ако стола се счупи, – присви очи Момчил, – колата не запали и продуктите в магазина внезапно изчезнат? Тогава надеждата и очакванията ни умират заедно с вярата и сигурността в тези неща.

– Вярата ни може да бъде стабилна и сигурна, защото Божият характер остава твърд, непоклатим и неизменен. Той е същият вчера, днес, ще бъде същият и утре. Когато възлагаме надеждата си на Него, вярата ни също ще остане, сигурна в Неговата неизменна истина и обещания.

Момчил само вдигна рамене и завъртя глава.

Недю не искаше да спре до тук, той продължи още по-силно да наковава:

– Надеждата в Бога е опора на нашата вяра. Системата ни от убеждения регулират нашите емоции.

– Такааа, – въздъхна дълбоко Момчил, – ако искаме да сме емоционално стабилни и сигурни, какво правим?

– Тогава вярата ни трябва да е в Някой, Който също е стабилен и сигурен…..

– Обикновено аз търся сигурност в себе си, – прекъсна го Момчил.

– Усилията ни да се справим с живота сами, ни дава илюзията за контрол, но тя е фалшива и в крайна сметка ще се провалим, – настоя на своето Недю.

– Моята надежда вече е угаснала, – категорично заяви Момчил.

– Защото си я вложил в погрешните неща или в неправилните хора….

– Е, и? – попита иронично Момчил.

– Надеждата не води към разочарование, – плесна с ръце Недю. – За това трябва да уповаваме и да се доверяваме на неизменния характер на Бога, а не на себе си или на определени резултати.

Момчил се усмихна предизвикателно, а Недю още повече настъпи педала на газта:

– Единствено надеждата в Бога, ще ни помогне да продължим напред, когато животът ни се разпадне. Само Той е верен и заслужава доверие. Надеждата в Него никога няма да ни разочарова.

Момчил нехайно махна с ръка, а Недю го предизвика:

– Ще възложиш ли надеждата си на неизменния характер на Бога или ще се опираш на собствените си сили и очаквания?

– Бла, бла …. Бог, – изсмя се Момчил. – Нали Той знае какво желая и искам, защо не го направи?

– Защото не си се обърнал към Него за помощ.