Група пътешественици се спряха в едно малко селце. Те надникваха къдели не.

В един двор видяха малко момче, което хранеше дребно, грозно и болно коте.

Повечето от групата се смееше на гледката. Други изразяваха отвращение към жалкото „подобие“ на коте.

Вадим се приближи до момчето и го попита:

– Обичаш ли това нещастно малко животно?

– Да, – отговори кротко детето.

– Но то е толкова грозно …, как можеш да го обичаш? – Вадим гледаше смаяно момчето.

– Най- лесно е да обичаш някой, който е красив, но такива, – момчето посочи с ръка към котето, – дори не ги допускат до себе си.

– Така е, – съгласи се Вадим. – Обясни ми какво те кара да го храниш и да се грижиш за него?

– Връщах се у дома и ръцете ми бяха измръзнали, – започна да разказва детето. – Това нещастно коте седеше близо до пътя. То трепереше. Беше му студено. Взех го в дланите си и ръцете ми се стоплиха. Обикнах го за топлината, която ми даде. Сега се възстановява, а когато се оправи напълно ще си играем заедно.

Момчето започна да гали котето, а то замърка.

– Когато порасне и стане силно, – продължи момчето, – ще гони мишките от килера.

– Ами ако не успее? – попита някой от мъжете в групата.

– Тогава ще се радвам на игрите и топлината му, – отговори момчето. – Не ми е нужна отплата за грижите, които полагам за него. Ще се радвам, че го спасих, а той ми е благодарен за това.

Вадим се обърна към другарите си от групата:

– Някой от нас обичал ли е така безкористно като това дете? Погледнете го! Колко е малък, а ни даде такъв страхотен урок.

Мъжете гледаха детето с възторг. За тях малкият бе един малък ангел.

За рождения си ден Петър получи лабрадор ретривър. Името на кучето веднага бе измислено:

– Ще се казва Дон, – заяви твърдо Петър.

Кучето често се въртеше около момчето. Лягаше до него, седеше в краката му, а понякога се излежаваше на дивана и наблюдаваше внимателно какво прави Петър.

Един ден концентрирал се над уроците си, Петър дочу звук от разкъсваща се хартия. Когато се обърна той видя, как Дон го гледа виновно, а от устата му висеше къс хартия.

– Какво си направил? – скара му се Петър. – Това е тетрадката ми за домашни упражнения по математика. И си откъснал точно задачите, които писах преди малко. Ох, трябва да ги напиша наново.

Още същия ден Дон бе заведен при ветеринарния лекар.

След прегледа ветеринарът погали кучето и обясни:

– Тъй като Дон губи млечните си зъби и му растат постоянни, той си успокоява венците като дъвче почти всичко. За това трябва да го наблюдавате.

– За да съм сигурен, че не гризе нещо, което може да му навреди, – тежко въздъхна Петър.

– Да, нужно е, – усмихна се лекарят.

Желанието на Дон да дъвче и отговорността да бъде наблюдаван, накараха Петър да се замисли:

– Какво „дъвчем“ в умовете и сърцата си? – запита се той. – Обмисляме ли внимателно с какво храним душата си, когато четем, сърфираме в мрежата или гледаме телевизия?

Изпълвайки се ежедневно с Божието Слово ние израстваме духовно и се оприличаваме все повече на Христос.

Беше време когато Рени се страхуваше да ходи на училище. Уроците ѝ бяха интересни и тя запаметяваше всичко още в клас, но една група момичета я тормозеха. Често ѝ правеха жестоки шеги.

За да се скри през междучасието от тях, Рени влизаше в училищната библиотека, където разглеждаше и четеше струпаните там книги.

Един ден тя прочете името „Исус“.

Нещо трепна в нея и тя бе сигурна:

– Това е Някой, Който ме обича.

През следващите дни, очаквайки предстоящото мъчение, Рени прошепна:

– Исусе, защити ме.

Така тя се чувстваше по-спокойна, защото предполагаше, че Той бди над нея.

С времето на момичетата им омръзна да дразнят Рени и я оставиха намира.

Минаха много години, но доверието в Неговото име, продължаваше да крепи Рени в трудните моменти.

Тя започна да чете Божието Слово и разбра, че Исус е Истината, Пътя и Живота.

Рени като малко момиченце призова Името Му и не съжаляваше по-късно за това.

Нека и ние да Му се доверим напълно, защото Той е Този, Който ни обича.

Бе започнала Балканската война. Тогава Петър учеше в една от трите български гимназии в Солун.

Един следобед в края на септември учителят Николов, който преподаваше български език в същата гимназия, изведе на разходка учениците си в околностите на големия крайморски град. По тия места все още бе жарко лято.

Групата стана неволен свидетел на срещата на две жени. Едната отиваше към Солун, а другата се връщаше от там.

Последната попита първата с доста висок глас, както са свикнали да говорят селските люде по тези места:

– Кънде грендиш, невясто?

Когато се отдалечиха двете селянки, учителят попита събралите се около него ученици:

– Чухте ли езика на Кирила и Методия?

Множество любопитни очи се отправиха към него, а той се усмихна и продължи да обяснява:

– В тия три думи на селянките чухме три характерни звука, които се бележат с три особени знака от азбуката на Кирил и Методий.

– Така ли? – изненадано възкликна Стефан.

– Големият юс (Ѫ), малкия юс (Ѧ) и ят (Ѣ), нима не ги усетихте?

– Да, да, – обадиха се няколко гласа.

– Освен това едната от тия думи беше също стара, запазена в народния говор още от времето на двамата първоучители, – отбеляза учителят.

– Коя дума? – нетърпеливо се намеси Никола.

– Грендиш, тя идва от старобългарския глагол грѦсти, който значи вървя, ходя, отивам, – поясни Николов.

Тези момчета имаха още много да учат, но никой от тях не предполагаше, че една обикновена среща, може да им предложи такъв интересен урок.

Денят преваляше. Слънцето целуна хребета, а мракът се събуди и запълзя по гористата местност.

Наско и баща му се изкачваха по една планинска пътека. Забелязаха малък облак прах.

Избързаха напред и видяха язовец, който ровеше в стръмния насип. Явно си приготвяше леговище.

Главата и раменете на животното не се виждаха. Те бяха погълнати от дупката. Борсукът енергично копаеше с предните си лапи, а натрупаната пръст изритваше със задните.

Животното бе толкова увлечено в работата си, че не усети натрапниците.

– Гледай го колко е работлив, – засмя се бащата.

– По-добър е от булдозер, – хитро намигна Наско.

До краката на момчето лежеше тънка и дълга пръчка. То не се стърпя и перна с нея язовеца отзад. Ударът не бе силен, но животното подскочи и се обърна.

От войнствената поза и предизвикателния вид на язовеца нищо добро не се очакваше.

– Много е агресивен, – тихо каза бащата, като внимателно наблюдаваше животното.

– Да бягаме, – извика Наско.

И двамата хукнаха по нанадолнището през глава.

Ако някой бе измерил времето им с хронометър, със сигурност щеше да установи, че са счупили някой световен рекорд.

Когато стигнаха подножието на хълма, двамата не можеха да си поемат дъх.

– Защо го удари? – попита бащата.

– Пръчката бе до мен и …….. не устоях на желанието да го перна.

– Това да ни е за урок, – неодобрително поклати глава бащата, – друг път да не се бъркаме в чуждите работи. Нашите ни стигат.

Занимавайте се със своите дела и не си пъхайте носа в чуждите.