Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Необикновената овца Джек, шпаньола Джеси и тяхната стопанка Алисън Сайнстадт живеят в малка ферма в графство Шропшър.

Всичко започнало преди шест месеца, когато няколко овце в стопанството се сдобили с потомство. Едно от агнетата се оказало доста слабо и Алисън решила да го подържи в дома си за известно време, за да го храни отделно с мляко, докато укрепне. Но станало нещо необикновенно, шпаньол Джеси започва да се грижи за агнето като за кученце. Агнето започна да показва взаимен интерес, така кучето станало негова „майка“.

Днес Джек е напълно уверен, че е овчарско куче. Дресираната овца уверено се разхожда на каишка с Джеси, донася хвърлената пръчка от стопанката му, скача през обръч и се опитва да управлява стадото от своите събратя, като истинско куче.

Джак изглежда доста комично и обърква другите овце. Но изглежда това не го притеснява, защото  си има добър приятел и любяща стопанка, към която изпитва нежни чувства. Единственото, което отличава Джек от Джеси са кулинарните пристрастия. Овцата все пак предпочита зелената трева.

Със своя пример Джек доказва, че овцете не отстъпват на кучетата, те са много по-умни, отколкото е прието да се смята.  Джек отговаря на името си, лесно се приспособява, съобразява нещата, проявява инициатива при обучение и умее да планира постъпките си. Това противоречи на древната репутацията на овцете. В много страни по света овцата се смятат за еталон на глупостта и упорството.

Може би, тези особености са били характерни само за първите овце – муфлони, опитомени преди много години в Месопотамия, Сирия и Турция. Дълго време те са източник на вълна, овчи кожи, месо, мазнини, сирене и мляко.

Но сега учените са реабилитирали овцата. Тези копитни животни, показват много високо ниво на интелигентност и се справят с такива задачи, които досега са правени само от примати!