Съвременният свят е пълен с наложени стереотипи. Стереотипа на женската красота се излива в бельо в светската мода на нашите глави, пример за тиражиране на вманиачена реклама. Но когато става въпрос за по-сериозни неща, като например психологията на тероризма, е необходимо да се вдигне тревога.
Тероризма във филмите, като мода за екшън-трилъра с мощно зло срещу, която се борят благородни герои, дойде само преди 20-30 години.
При всеки трилър се дава по-малко внимание на личността на терористта, отколкото на битките и схватките.
Понякога сценаристите сформират портрета на престъпника, но главно наблягат на мотивите му. Много често във филма се показва, че основният мотив за убийството са пари или отмъщение за причинените вреди.
Логичният ум, присъщ на рационалния манталитета на западния човек, опитва да намери мотив, причина, поради която нормален спокоен гражданин изведнъж решава да стреля по невинни хора. И не намери. Защото тя не е там.
Желанието да се възпроизведе взрив или изстрел от пистолет може да се роди само в главата на човек, който е загубил морална и етична връзка с обществото.
Това състояние е състояние на морално-нравствена деградация. Ако проследите такъв човек преди самото му деяние, ще забележите, че той е затворен, необщителен, изпитваш депресия, нежелаещ  да живее.
Но това не означава, че човек не може да излезе сам от това положение. Някои опитват да премахнат депресията с по-тежка музика, алкохол, цигари, други търсат смисъл в живота си и се облягат на нови идеи. Много от тях се обръщат за помощ към лекари, психиатри, фармацевти, но това не винаги им помага напълно.
Изходът от такава ситуация е реализиране в област, която ги удовлетворява, носи им радост и успех.

Веднъж двама ангели говорили за ума и вярата.
На интелигентения човек му е по-лесно да вярваш в Бога. Той разбира, че вселената не е възникнала от само себе си, – казал единият ангел.
– Напротив, умните хора, понякога си мислят, че вяра не им е нужна, че човек може да направи всичко сам, – не се съгласил другият ангел.
Накрая решили да отидат на земята и да видят кой е прав.
Попаднали на честването на един виден лекар, който открил чудесно лекарство против слепотата. Всички се радвали за чудното средство. Единият от ангелите попитал учения:
– Кажете, в това откритие помогна ли ви вярата в Бога?
– Помогна ми вярата в собствените сили, а не в Небесните, – отговорил ученият.
– В живота има моменти, когато човек извиква: „О, Боже, помогни ми!“ Вие така ли направихте? – заинтересувал се ангелът.
– Мъдрият човек ще действа, а няма да вика към Небесата! – казал лекаря.
– Мисля, че на умния човек, му е много по-нужен Бог, за да не си помисли, че всичко знае, –  възразил ангела, но ученият не го слушал.
– Виждаш ли умът пречи на човека да вярва в Бога, – въздъхнал вторият ангел.
–  Почакай малко – помолил първият ангел.
Скоро ученият получил изгодно предложение за производството на новото лекарство, но изведнъж открил, че записките му са изчезнали. Никакви следи от взлом нямало и крадеца не успели да хванат.
Лекарят бил отчаян и възкликнал:
– О, Боже, помогни ми! Аз толкова много работих, нима всичко е било напразно?
Ангелите знаели, че крадецът е влязъл през прозореца и е скрил драгоценния ръкопис на дървото. Те се превърнали в птици, кацнали върху записките и запели. Ученият забелязал птиците и невярвайки на очите си, едва успял да промълви:
– О, Боже!О, Боже…..

Имало някога по-щастливо време. За него разказват по-старите хора. И в песните се споменават някои неща, и в обичаите има останало от тогава.
Та това старото време още  бе живо, макар и като спомен.
Весело било тогава. Пасбищата били общи и никому не идело на ум, че можело да бъде другояче. А в реките всеки е могъл да хвърля серкме или да залага кош където си ще, на което си иска място. Ако някой кажел:
– Тази река е моя от тук до тук и рибата, дето е във водата, и тя е само моя, — щели да го помислят за луд.
Горите и те били общи, потрябват ти дърва, впрягай воловете и карай, сечи и товари! Всекиму се падало по равен дял орница и всяка къща обработвала своите ниви според хората и силата си. Имаш ли добитък, млади орачи и жътвари, хлябът ще ти стига, дори ще остане. Пък и хората не били ненаситни за земя, нали човек има само две ръце и едно гърло, защо му е повече?
Това били щастливите времена. Жените тъчели, младите гледали добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов.
Данъците  били колкото да се каже, че има някакъв данък: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.
И дните не препускали бясно, като подгонени от вълци. Времето стигало за всичко.  И да се послуша как пее вятърът в гората и как вие зиме из шубраците, и птиците как чуруликат.  Всичките тези звуци, залегнали в мелодиите, които изкусните пръсти на свирачите извиквали на саморъчно издяланите си инструменти.
Времето стигало на невестите, за да гледат как разцъфтяват горските цветя, как се сливат и съчетават цветовете им в чудни фигури, та ги пренасяли после на становете си, на гергефите си, по шевиците на ризите и престилките си.
Времето стигало за всичко и за работа и за любов, и за сватби и за кръщенки. И затова празниците били чести. Майските дни били посветени на любовта, тогава ставали годежите, а сватбите щом се появи първия лед.
Всички били весели хора и благославяли всяко нещо, което давало плод.
Така живели хората някога и ако трябва да се вярва на песните и на обичаите им, животът им не бил лош. Радостта често ги спохождала, защото вземали от земята само това, което им трябвало и без което не могли. И защото не вървели срещу природата, а нагаждали живота си според нейните закони.

Може би е добре, че естествените ни възможности са ограничени. и не само физическите, но и душевните и психическите.
Ние имаме радост. Неизразима радост на обещание, надежда за преобразяване, за получаване на невероятна относно „естеството“ ни завършеност. О, ако можехме да оценим, тази невероятно щастлива възможност!
Замъгляването е страшно нещо. То кара човек да  престане да разбира за какво е призван. От тази нечувствителност в душата расте разрушителна пустота,
Днес човек се забавлява, шегува се, убива времето си или скърби, озлобява се от безсмислието на живота си. Това е едно безизходно състояние, безнадежно съществуване.
Именно днес ние си спомняме факта за идването на Святия Дух върху апостолите и раната църква. Във Святия Дух всяка душа оживява. Всичко това е неразбираемо за оскъдния ни човешки ум. Ако човек се опита да познае Бога умствено, душевно и аскетически, това е равносилно на търговия, при която си купуваш „механизъм“, за да достигнеш Създателя си.
Не, всичко е много по-просто и прекрасно, отколкото можем да си го представим. Господ Бог, Светата Троица ни дава Себе си, за да приемем този дар, Той ни дава способност за това.
Това е особено важно да се разбере днес, когато  някои със собствени сили се стремят да достигнат небето, облягайки се на своето високоумие.
Днес ние си спомняме за слизането на Светия Дух върху апостолите, и обозначаваме този ден като раждането на Църквата. Защото именно в единодушието на Църквата ние намираме в Бога пълнотата на живота. Това, което лежи в основата на Църквата обуславя пътя на преобразяването, очистването и освещението на живота ни.
Това не е моментен акт, като будистко „просветление“, това е начинът, по който внимателната и чувствителна човешката съвест се ръководи от благодатта на Светия Дух. И това пътуване започва в човешкия живот на Земята. По този начин, това преображение и изкачване към Бога става смисъла на живота ни.

Любопитството е нещо, което губим с годините. Ставаме цинични и изхабени, като дрипа. Това изглежда нормално, като се има в предвид съвременния начин на живот.
Но нека се постараем, колкото се може по-дълго да запазим това невероятно чувство. Нали то ни води към големи и понякога безумни неща. Благодарение на него в детството си сме опознали всичко около нас.
Именно това не ни достига днес.
Любознателният ум умее да извлече идеи от почти всичко, което му се предостави. Най-добрите дизайнери, програмисти, рекламодатели имат такъв ум. Ум отворен за всичко.
Съхранявайки любознателността си, човек остава постоянно млад.