Белгийският уличен художник, криейки се зад псевдоним Dzia е известен с необикновените си рисунки на животните, който е създал с помощта на геометрични линии
Dzia рисува не само по улиците на родния си Антверпен. Неговите животни красят стените на сгради и огради в много европейски градове.
Белгиецът отбелязва, че интереса към изящни изкуства, той е получил в семейството си. Ето защо, при Dzia нямало никакво съмнение в избора на образование. Той успешно завършил Кралската академия в Антверпен, след което получил магистърска степен по изящни изкуства.
Художникът рисува по улиците само от три години:
– Всички идеи идват спонтанно, за това аз рисувам без скици и много бързо – споделя той.

Преди 10-12 години Таня обичаше да ходи на училище и искаше да стане изобретател. Тогава тя беше едно малко момиченце с много амбиции и фантазии, готова да ги осъществи на практика.
Тя съвсем не беше глупава и наивна. По-скоро Таня беше една малка принцеса, чиито очите винаги сияеха от щастие, а на лицето ѝ искреше истинска усмивка.
Тя мечтаеше за много неща. Искаше да стане изобретател, за да направи машина на времето, лекарство, което да да лекува всички болести и много други неща.
Майка ѝ не можеше да се справи още с идеята на дъщеря си, да стане изобретател, когато изведнъж Таня пожела да бъде готвачка. За това усърдно се трудеше в кухнята, за да приготвя вечеря и едва не запали къщата.
Освен веселите детски фантазии Таня имаше и трудни дни, през които неохотно трябваше да се измъкне от топлото легло и да отиде на училище.
На път за училище всичко ѝ изглеждаше мрачно, особено през зимата. Тогава училищните прозорци ѝ се струваха мрачни и за това смяташе, че вятърът ги удря с клоните, заради тъгата, която навяваха.
Но училище имаше и много хубави и интересни неща. Там тя усещаше топлината и любовта, която извираха от учителката ѝ.
През лятото Таня ходеше на разходка с класа си, посещаваше баба си, дишаше свежи прохладен въздух. А докато се стъмни, играеше с децата от тяхната улица.
Всеки миг от детството за Таня беше безценен подарък. Тя израстна щастливо момиче, защото имаше такова прекрасно детство през, което можеше да мечтае и фантазира.

Днес подрастващите и компютърът са почти неразделни. За тях това е съвсем естествено, както за родителите телевизора едно време. Мненията на майките и бащите по отношение на компютъра се разделят.
Едни забраняват на децата си да работят на компютъра, освен ако не е свързан с обучението им. Други им позволяват, като се стараят да ги отделят от време на време от екрана.
Трябва ли да не даваме на децата си лаптопи, таблети и смартфони?
Днес децата ни живеят в съвършенно други социални условия. Изследвания са доказали, че социализация на децата става чрез общението в Интернет. Ако един тийнейджър не се свързва по Интернет с приятелите си, той изпада от тийнейджърската среда. Можете да вземете от детето таблета или компютъра, но тогава не се учудвайте, че той няма приятели и взаимоотношения с връстници си, и че в училището никой не го разбира.
Разбира се, във всяко нещо трябва да се проявява мъдрост. Според психолози и лекари, броят на тийнейджърите, пристрастени към компютъра, расте ежегодно.
От една страна, социалните мрежи са чудесна възможност да се намерят хора със същите интереси, загубил се приятел или някой който е твърде зает и не можеш да се срещнеш с него в ежедневието. Това е една възможност за срамежливите да говорят откровено и да намерят събеседник.
Но виртуалното общение не може да замени реалното. Можете да чатите в мрежата със стотици приятели и да си останете самотен. Общението в мрежата може да помогне за изграждане, развитие, творчество, а може да бъде и обикновенно бъбрене. По-често се обсъждат реални проблеми или нещо интересно. Повечето от разговорите са от рода на: „Пътувах, това са снимките“ или „Купих си това, виж“ и т.н.
Как да помогнем на едно дете да не става зависимо от виртуалния свят?
Наслаждавайте се на общението с децата си. Вникнете в техния свят, работете с тях, не ги отпращайте към монитора, радвайки се, че не хулиганстват на улицата и не пиянстват. Вируалния свят е коварен. Детето прави всичко, за да завоюва авторитет в обществото и най-вече между връстниците си.

Под земята има стотици, може би хиляди невероятно скъпи – подземни тунели. Произходът на някои и днес си остава загадка, докато други са били построени за съвсем разбираеми цели.
Такъв е тунелът на „златотърсачите“ дълък 80 метра.

С него е свързано едно от най-зрелищните обири на банка в историята.
В началото на 2005 г. престъпници успели да избягат с еквивалентни на 40 милиона евро парични средства от трезорите на бразилската централна банка.
За целта те създали магазин за продажба на изкуствена трева.  За да изглежда прикритието правдоподобно, магазинът бил рекламиран в местния вестник и дори на бейзболни шапки.
Паралелно с продажбата на трева, в задната стая на магазина престъпниците копаели тунел под улицата до трезорите на банката.
Най-необичайното на това престъпление било, че крадците взели пари, които били в обръщение и за това не можело да бъдат проследени.
Много от обикновените изпълнители, били хванати или убити, но лидерът на бандата, човек известен като Пауло Серджо и до сега е на свобода.

Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.