Пленниците бяха събрани на хиподрума в Москва и на стадион „Динамо“. Преди това всеки немец беше преминал през щателна проверка. За парада в Москва взеха само здравите и можещите да се придвижват самостоятелно.
Пожарникарите донесоха вода на военноплениците, но тя бе достатъчна само да се утоли жаждата им, но не и да се умият. Те имаха доста неугледен вид, немити, без обувки, но за това пък им раздадоха подсилени дажби, овесена каша и хляб със салам.
На 17 юли в 11 часа сутринта пленниците бяха разделени на две групи. Построиха ги по звания по 20 в редица. Първата група от 42 хиляди човек премина за 2 часа и 25 минути Ленинградското шосе, улица Горки, през площа Маяковски до гарата в Курск. Сред тази група имаше 1227 пленени с офицерски и генералски звания.
Втората група същояща се от 15 хиляди човека за 4 часа и 20 минути, премина почти същия маршрут и стигна гара Канатчиково.
Колоните се охраняваха от конници с голи саби и охрана с пушки. Зад
плениците се движеха машини за поливане, които символизираха отмиването на „нациската измет“ от земята.
„Парадът“ завърши в седем часа вечерта, когато плениците бяха качени по вагони и откарани по местата, където ги държаха затворени. На четирима пленници, изоставащи от колоната беше оказана медицинска помощ.
Сред пленниците имаше колона от французи колаборационисти. Те носеха на куртките си трикольорна значка. Когато се изравниха и видяха генерал Птит, който стоеше в задната част на камиона, започнаха да викат:
– Да живее Франция, наш генерал! Ние не бяхме доброволци! Нас ни призоваха насила. Да живее Франция!
Ернест Птит не прояви към тях никакво съчувствие. Изплю се злобно и през зъби каза:
– Мерзавци! Който не е искал, той не е с нас.
По време на парада от стана на населението се чуваха скандирания:
– Смърт на Хитлер! Смърт на фашизма!
Агресивност и преки нападки срещу пленниците нямаше много, въпреки че хората бяха настроени доста злобно към пленените.

В района в близост до Рио де Жанейро в планините има необичайна вила. Такова съседство на съоръжението с мегаполиса не се отразява изобщо на спокойната обстановка на вилата. Тя внимателно е скрита в плътните гъсталаци от тропическа растителност.
Вилата е проектирана от Arthur Casas поръчана е от популярен телевизионен водещ в Бразилия. Сред неговите изисквания към изпълнителите на проекта са: задължителен басейн, интериор в ярки цветове и защита от любопитни очи.
В резултат на тази работа се е получила голяма вила, която е построена на живописен склон скали. Тя е отделена от улицата със стена от камък.
Самата структура е въплъщение на идеите на минимализма. За изграженето му външно и вътрешно се е използвал камък, но въпреки това, вилата изглежда доста обемиста. Витражните прозорци осигуряват поток от слънчева светлина в голям мащаб. Някаква ефирност се добавя от светлия интериор. Преобладават нюанси на бежово, прасков отенък и сиви тонове.
Трите етажа от вилата заедно съставляват около 480 кв. метра. На партерния етаж са разположени помещения за персонала и гостите, вторият е поставен под кухнята и трапезарията, тук се намира хола, третия етаж е зает от няколко спални. Преди вилата е разположена тераса с изглед към океана, а до нея има плувен басейн.

Познаваха се от времето, когато и двамата бяха студенти в столицата. Тогава бяха само приятели, но тя забременя. Нина учеше за детска учителка, а Николай икономика.

Случилото се бе шок и за двамата.

– Сега не е време за бебе, – навиваше я Николай. – Предстоят ни трудни изпити. Трябва да завършим.

Нина беше объркана, но накрая се съгласи с идеята на Николай.

Два часа преди уговореното време в една частна клиника, Нина звучеше разколебано:

– Не мога, това е живот, как така …..не мога да му посегна, – сложи глава на гърдите на Николай и се разплака.

– Вземи се в ръце, – умоляваше я той, – това е най-добрият вариант за момента. Не е толкова страшно. В края на краищата цялата работа не е нещо повече от вадене на мъдрец.

Нина изтри сълзите си, но в нея нещо силно се противеше, друго я бяха учили родителите ѝ. Погледна Николай и видя непоколебимия му поглед. Разбра, че той няма да отстъпи, а тя толкова много го обичаше. След това се изправи и примирено пое към клиниката.

Той остана да я чака в едно кафене от другата страна на улицата. Прочете вестника, дори и рекламите, които ненавиждаше. Но времето за него едва се влачеше. Поглеждаше от време на време часовника си и имаше чувството, че времето е спряло, а стрелките изобщо не се движат.

Нина се появи след два часа. Тя беше пребледняла и се наложи да вземат такси. Когато пристигнаха в общежитието, завариха група младежи, които чакаха Николай. Бяха дошли за някакво отдавна уговорено събиране.

Нина се сви на леглото и се зави  през глава, но споровете, виковете, закачките пробиха през одеалото. Прилоша ѝ. Едва си проби път през разгорещената компания и отиде в тоалетната. Зави ѝ се свят. Изглежда действието на упойката беше минало, защото нетърпима болка я разкъсваше.

Не можа да спре надигащата се вълна от нея и повърна. Подпря се на стената, отпусна глава и се разплака. Остана там, докато гостите си тръгнаха.

Когато Николай я откри, Нина цялата трепереше. Прегърна я и нежно я поведе към леглото.

Година по-късно се ожениха, но Нина дълго време не можеше да зачене. Ходеха при какви ли не лекари.

Минаха осем години преди да се появят двете им близначки.

Нина и Николай никога не говореха за онзи следобед в студенската стая …. като че ли бяха сключили негласно споразумение да не повдигат този въпрос. Но преживяната болка и разочарование стояха като невидима стена по между им.

„Познавах един виден духовен лидер, – пише доктор Тори. – От него научих, че той смята за най-голямото си духовно постижение действителното присъствието на Господ Исус Христос. Нищо не ме подкрепяше така, казваше той, както чувството на постоянно присъствие на Господа“.
Това е било съвсем отделно от неговите чувства, доблест и заслуги. Христос е бил обиталището на мислите му. Всеки път, когато умът му е бил свободен от странични неща, мислите му се връщали към Христос и той е говорел на глас на Господа, независимо къде се е намирал. Това е било толкова естествено и лесно, все едно е разговарял с любим човек. Така реално за него е било истинското присъствие на живия Господ Исус.
Хората сменят един с друг лидери, учители и мислители, които действат само временно, а след това гласовете им замлъкват. Бог е винаги жив, Той живее за винаги. Запалените огньове, рано или късно угасват, но Господ е светлина. „Истинската светлина, която осветлява всеки човек, идеше на света“.
„Бог е жив“ – тези думи се срещат в Писанията много пъти. Но на практика, в ежедневието, ние често забравяме, че Бог, в когото ние вярваме, е живият Бог. Той е същият сега, както е бил и преди. Той има същата сила, същата любов, с която е защитил Даниил в бърлогата на лъва. Той е готов да направи всичко, което е правил, само поради факта, че той е живия Бог! В Него няма сянка от промяна. Ние също трябва твърдо да уповаваме на Него в, но не само в най-трудните моменти от живота и никога да не забравяме факта, че Бог е бил, Той е и винаги ще бъде.

Процеса на възпитание на родителите започва, когато това крехко създание наречено бебе се настани в тихият им дом.
Когато децата пораснат, мама и татко често се сблъскават с изобретателността им. Само за минута да отклониш погледа си от детето и ти няма да познаеш нито детето си, нито дома, в който живееш.
Знаете ли, това е нещо забележително! Главното събитие сега не е кацането на човек на Марс, а първите крачки на прохождащото детето.
Ако завариш детето се замесило се с брашното и обърнало всички съдове наоколо, навярно си „казваш“:
– Всичко каквото искаш ще ти дам, всякакви играчки, само не плачи!
Внимавайте децата те имитират в абсолютно всичко! Май ще трябва да забравиш някой „любими“ думи и да се заемеш със самовъзпитанието си.
Всеки от нас се смята за умен и добре образован, докато детето му не почне да му задава въпроси, които го поставят в задънена улица.
Детството е прекрасно нещо, не позволявайте болката и тъгата да оставят дълбоки рани в душата на детето.