Веднъж Карл Юнг беседвал с вожда на племето навахо за чувството на собствено достойнство, което е присъщо на всеки индианец, за тяхното голямо спокойствие и увереност.

Техният живот бил изпълнен със смисъл, а живота на белия човек се основава на рационализма и доводите в здравия смисъл, което води до празнота и бедност.

По време на тази беседа вождът казал на Юнг:

– Погледни колко свирепи и разтревожени изглеждат белите хора. Устните им са присвити. Носът им е заострен, цялото им лице е покрито с гънки и бръчки. Погледът им е разсеян и през цялото време търсят нещо. Винаги им трябва нещо, не им достига. Те са постоянно неспокойни и напрегнати. Не разбираме какво точно искат. Приличат ми на полудели хора.

Юнг го попитал:

– Защо мислиш така?

– Те казват, че мислят с главите си, – отговорил вождът.

– А как иначе? А вие с какво мислите? – изненадал се Юнг.

– Ето с това, – казал вождът, като посочил сърцето си.

Кръгът от хора, с който общуваме формира нашата личност.

Приятелите ни отразяват като в огледало. Те притежават същите комплекси, страхове и предубеждения, които имаме и самите ние.

Ето защо междуличносните отношение са много важни за нас. Те влияят на развитието на нашата личност.

Ако искате да придобиете увереност, контактувайте повече с хора, които са решителни, непоколебими и устойчиви.

Важно е навреме да усетите, кога трябва да смените обкръжението си.

Правителства се разпадат, фондовите пазари се рушат, войните и катастрофите носят опустошение и смърт, човешките отношения загрубяват. В този свят няма нищо трайно.

Но в дълбините на сърцето живее потребност от сигурност. Ние искаме животът ни да бъде изграден върху солидна основа.

Къде да я намерим?

Бог е единствения, Който никога не се променя. Неговата любов и общението с Него са неизменни. Само в Бога можем да намерим покой и увереност, от която се нуждаем.

Давид е знаел тази тайна:

„Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“.

Спасението не е просто, случайно усещане за Божието присъствие, това е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира.

Времето бе хубаво. Но Младен не го забелязваше, защото с нетърпение очакваше Пенка. Тя беше в отпуск и скоро си бе дошла у дома.

Младен крачеше нервно напред назад, Пенка закъсняваше.

– Какво я е задържало, – сърдито мърмореше Младен. – Жалко, че няма телефон, иначе до сега да съм ѝ се обадил.

Младен започна да губи търпение и ….изведнъж тя пристигна.

– Извинявай, – каза Пенка. – Наложи се да говоря с една жена. Тя имаше голям проблем. Не можех да я оставя така. Беше много отчаяна.

– Ти си позволила тази жена да вземе от „нашето“ време? И се надяваш аз да те разбера?

– Но, Младене, тя бе в нужда, а аз бях на точното място. Нима не трябва да ѝ помогна?

– Добре, Пепи, ти си като добрия самарянин, но как се чувстваш, когато закъсняваш за среща? – попита Младен с лека ирония в гласа.

– В такива ситуации съм се научила да се доверявам на Бога и Той винаги е промислял за това, – отговори твърдо Пенка.

– Тогава щом закъснея, – сбърчи нос Младен, – ще моля Бог да ми помогне да се справя с последствията.

– На всеки може да се случи да закъснее, – вдигна рамене Пенка, – но ние имаме избор как да реагираме. С раздразнение или с увереност, че Бог ще ръководи нашите стъпки.

– И какво? – засмя се Младен. – Нека си закъсняваме, няма значение, че някой ни чака и си губи времето заради нас.

– Когато се доверим на Бога, сърцето ни се изпълва с мир, – заяви Пенка. – А как е твоето сърце след като роптаеш и негодуваш?

По-късно Младен сам установи, че когато накара хора да го чакат, ако той е имал основателна причина, те му прощаваха за неудобството, което им е причинил.

Смирението, изповедта и покаянието са жизнено свързани. Без смирение, не е възможно да имаме искрена изповед. И без покаяние, смирението и признанието за грях са напразни.