Лекарят прегледа малкия Методи. Върху тялото му бяха открити няколко неочаквани петна.

На момчето бяха поставени няколко инжекции, след което мястото на инжекциите бе покрито.

Дойде денят, в който трябваше да се премахне това покритие.

Методи извика притеснен:

– Не, страх ме е ….

Баща му искаше да го успокои, за това го погали по главата и добави:

– Сине, знаеш, че никога не бих направил нещо, което би те наранило.

Бащата искаше синът му да му се довери и да не се страхува от процедурата.

Методи не е единственият, който трепери пред лицето на дискомфорта.

Хирургии, раздяла с любими хора, умствени или психологически предизвикателства и много други предизвикват нашите страхове, въздишки, плач и стенания.

Какво да правим, когато неудобствата в живота събуждат страховете ни?

Можем да се доверим на нашия небесен Баща.

Нено и Страхил седяха на пейката в парка. От дума на дума стигнаха до днешния празник, който се ознаменува с възкресението на Лазар.

– Забележи, – наблегна Нено, – Исус стои на Лазаровия гроб. Той е тъжен, но същевременно е и разгневен.

– Разгневен? – повтори изненадан Страхил.

– Ти няма ли да се разгневиш, ако виждаш Божия образ, който трябва да отразява Божията слава, да гние в земята и от него да се носи непоносима миризма?

Страхил въздъхна дълбоко и започна отдалеко:

– Ние живеем в един опустошен свят, в който човек се страхува от смъртта…

– Тя е резултат от греха на падналото човечество. – прекъсна го Нено.

– На Лазаровия гроб виждаме как тази смърт властва, – отбеляза Страхил.

Преди Нено отново да го прекъсне, той повдигна дланта на лявата си ръка пред себе си и продължи:

– Властта ѝ се заключава в това, че жъне живот в разцвета му и огорчава тези, които са край него.

– Исус не е съгласен с тази трагедия, – поклати глава Нено. – Той изважда мъртвия от гроба, който вече четири дни лежи там.

– Интересното е, – усмихна се Страхил, – , че за Господа това, така не може и такива неща не се случват по този начин, няма значение

– И все пак възкресението на Лазар е временно решение на проблема, – каза Нако.

– Защо временно? – попита Страхил.

– Тялото получи нов живот, но продължава да остарява и един ден Лазар умира отново, – обясни Нено. – В случая смъртта има последната дума.

– Почакай, – плесна с ръце Страхил, – Това не е краят. Исус с възкресението си „погълне смъртта победоносно“. И сега всеки, който повярва в Него получава вечен живот.

Всички части в тялото на човека се разбунтуваха.

Мозъкът започна да пренебрегва сърцето:

– Какво можеш без мен. Аз те управлявам.

– Ако спра, как ще ме управляваш, – съпротивляваше се сърцето.

Краката критикуваха ръцете:

– Как ще помогнете, ако не ви заведем, където трябва?

– Ако ни нямаше, кой щеше да ви почеше? – смееха се ръцете.

Тези, които действаха, критикуваха другите, които стояха.

Крещяха си едни на други:

– Нямам нужда от теб.

От всичкия този бунт, човекът се чувстваше зле.

Той не можеше да се движи. Престана да говори, а мислите в главата му се объркаха нацяло.

– Не можем ли да си сътрудничим, – извика разстроен стомахът.

– Това е добра идея, – подкрепи го носът.

– Ние сме една команда, защо се караме? – размърда се плахо езикът.

– Вярно е, – поклати се главата, – единството има значение.

Осъзнал се, мозъкът изказа главната идея:

– Никой от нас не може да направи това, което всички ние можем.

Части на тялото се съгласиха.

Човекът се нормализира. Спокойно взе да диша и да се движи. Мислите му продължиха нормалния си ход.

Тежката диагноза разтърси силно Краси, но той реши в себе си:

– Няма да позволя тази болест да ме повали.

Борбата не бе лека, но тежка и продължителна.

Краси вече не издържаше, но упорито твърдеше:

– Няма да прекарам повече от година във война със собственото си тяло.

И той започна да прави нещо различно.

Първоначално спонтанно, но после искрено благодареше на за екипа от професионалисти, които се грижеха за него и за начините, по които мозъкът и тялото му се изцеляваха.

Така разбра, че колкото и трудна да бе борбата, благодарността може да му помогне да устои на депресията. Така Краси стана по-устойчив.

Благодарност не е нещо, което правим просто от задължение.

Въпреки че не всички страдания ще намерят пълно изцеление в този живот, сърцата ни винаги могат да бъдат обновени чрез благодарност.

Сашо се изправи огледа хората и попита:

– Защо Дончо, Захари, Стоян и Стела днес не са на църква?

Когато ги срещнаха в града, всеки се оправда по свой начин:

– Беше много дъждовно и студено, – протегна ръце напред Дончо.

– Бебето капризничеше цяла нощ и не можах да спя, – въздъхна тежко Стела.

– Гледах един сериял до късно и …, – повдигна безпомощно ръце Захари.

– Чатих с приятели до сутринта и заспах, – звучеше не много убедително Стоян.

– Ако са твърде мързеливи, за да се измъкнат от леглото и да стигнат до църквата, обикновено намират някакво извинение, но това са тъпи извинения, – негодуваше Стойко.

– Ако искат да се срещнат с братята и сестрите в Христос, за да се поклонят, обикновено ще намерят начин да стигнат до там, – подкрепи го Теодор.

Григор разказа нещо много интересно, което младите хора в църквата запомниха много добре. То им сатана като обица на ухото.

– Видях снимката на фенове, посещаващи футболен мач по време на снежна буря. Вероятно не пропускат мач, дори ако това им коства измръзване на някоя част от тялото.

А Ченко относно отсъстващите реагира остро:

– Не се очудвам ако някой от тях се е успал в неделя и ли е негодувал, че пейките са много твърди, за да си доспи.

Лошото е, когато забележим, че някой го няма в църквата. Редно е да се поинтересуваме за него.

Някои отсъстват по измислени причини. И след това постепенно отпадат от църквата.