На 11 септември 2001 г. Омар Едуардо Ривера, сляп специалист по изчислителна техника, работел на 71-вия етаж в Световния търговски център със своето куче-водач Дорадо.

Когато отвлеченият самолет се ударил в кулата, Ривера знаел, че за да се евакуира ще е необходимо много време, но той искал неговият лабрадор ретривър да се спаси, затова откачил каишката му от стълбището.

Омар смятал, че е загубен. Шумът и горещината били ужасяващи. Но той искал да даде шанс на кучето да се спаси. За това откачил каишката му. За последно ласкаво поразрошил козината му и му казал да си отива.

Дорадо бил отнесен няколко етажа по-надолу от тълпата бягащи хора. Но след няколко минути Ривера почувствал, как кучето бута с муцуната си краката му.

След това с помощта на колеги Ривера бил изнесен от сградата, което отнело почти час. Скоро след като се измъкнали, зданието се срутило.

Ривиера знае, че дължи живота си на своя четириног приятел.

Подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г. е било като подарък на руската дипломация към император Александър IІ. Той се е възкачил на престола на 3 март през 1855 г., а през 1861 г., на същата дата е подписл декрета за отмяна на крепостното право.
Преговорите по сключването на договора започнали на 13 февруари в Главната квартира на руската армия в Одрин. От 12 февруари се водели в Сан Стефано.
Русия била представена от Николай Игнатиев и Александър Нелидов, а Турция от Савфет паша и Садък паша. Заседанията се провеждали два пъти дневно, като всеки пункт, по който се постигало договаряне, бил потвърждаван с подписите на двете страни. За основа на преговорите послужил проекта, разработен от Н. Игнатиев, чиито основни положения са одобрени от императора Александър II. Преговорите протичали бавно и в определени моменти руските пълномощници прибягвали до оказване на допълнителен натиск върху турските представители.
Решили да приключат с подписването на договора на 3 март.
Представителите на руското командване започнали подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части се строили с пълно бойно снаряжение.
На войниците раздали по 100 патрона и всички очаквали да се обяви краят на войната или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускали и отново строявали.
От Цариград със специален вагон пристигнал и адютантът на султана.
Напрежението нараствало и след дълги часове на очакване, едва около 17,00 ч сред официалните лица настъпило раздвижване.
Изведнъж сред тълпата събрана отвън, се разнесла вестта за подписания мирен договор.

Както гласи легендата на 28 септември 1820 г. на стъпалата на съда в Салем, щата Ню Джърси, полковник Робърт Гибън Джонсън пред огромна тълпа от хора изял много домати.
Той направи това, за да докаже на американците, че доматите не са отровни плодове, както твърдели по-ранните заселници.
Тълпата била шокирана от това, че въпреки огромното количество изядени домати, Джонсън не умрял.

Какъв страхотен удар! Сякаш огромна скала се бе стоварила с грохот върху празното  място.
— Нещо се случи! — развълнувано извика един хлапак и изтичва нататък, за да види по-добре.
В търговския център се бе събрала тълпа. Една кола се бе изплъзнала и сега стоеше на тротоара. Витрина от дебело стъкло бе разбита.
Момчето ми лежеше на земята. Крещеше от болка и страх, разперило ръце и крака в неестествена поза, а от раните и по лицето му струеше кръв. Тя се стичаше през ръкава на ризата му. Изведнъж ме видя и протегна към мене ръка. Беше обзето от паника. Аз също.
— Татко!
Момчето ми умираше. Невероятен ужас. На лицето му се четеше изумление. Не можех да издържа това. И то не можеше. Притисна се към мене. Молеше ме с поглед да му помогна. Писъците му бяха пронизителни. Не можех да гледам спокойно такава агония, такъв страх. Трябваше да направя нещо. Притисках лицето му още по-силно към гърдите си. Прегръщах го с двете си ръце. Стисках го здраво.
Някаква пелена ме обгърна…Когато дойдох на себе си седях в болницата.
— Смъртта — каза лекарят — е настъпила вследствие на асфиксия. Момчето е било задушено. Има повърхностни разкъсвания по главата и лицето, ожулване на бедрото и дълбока рана на ръката. Нищо повече. Дори далакът му не е бил засегнат.
Това ме изтръгна от унеса. Нещо влажно изпълни очите ми. Не се задържа там, а бавно тръгна по бузите ми и започна да се стича като внезапно избликнал извор…
– Каква нелепост, – едва отрониха напуканите ми устни, – Тони-ииии, – изтръгна се мощен вик от гърдите ми….

Стоях на перона, а погледа ми блуждаеше между хората. В тълпата едва различих детски глас:
– …отиде до будката от другата страна…и се връща направо през линията. О, не трябваше да мине по моста.
Обърнах се и видях ужас изписан на дребно детско личице.
– Той падна на релсите… – извика момиченцето до мен и се стрелна толкова бързо, че изпревари усилието ми да го спра.
Страдащият от асма гаров служител бе наблизо. Едва се движеше, но тук се оказа на висота. Бързо хвана момиченцето и го дръпна от идващия влак.
Толкова се бях объркала, че едва забелязах, как една летяща фигура в светлосив костюм скочи от отсрещния перон и се озова на линията. Човекът имаше само 10 секунди преди влакът да връхлети върху него. Дали успя да спаси падналото детето, трудно можеше да се разбере.
Експресът беше минал, но какво стана?
Когато облакът прах се разсея, железопътната линия се показа отново. Едва тогава видях, че момчето и спасителят му са невредими.
– Всичко е наред, – каза младежът подаващ малкото телце. – Той е повече изплашен, отколкото пострадал.
На перона отново стана тихо и спокойно, сякаш нищо не се бе случило.