През 1868 г. американецът Джордж Уестингхаус изобретил въздушната спирачка. Тя работи използвайки смекчаващия ефект на въздушното налягане, за да спре движещ се влак. Железопътният магнат Корнелиус Вандербилт я нарекъл „глупаво хрумване”. Той не вярвал, че въздухът може да спре влак. Но днес въздушните спирачки се използват в автобусите и в камионите.

Въздушното налягане може да направи удивителни неща, но в състояние ли е то да задвижи влак? Само гений можел да допусне, че идеята за такъв „измислен влак” е осъществима.  Точно такъв е бил енергичният, безкрупулен, работохоличен гений с черен цилиндър Айзамбард Брунел. Той посветил живота си на инжинерството. Разработил няколко грандиозни инженерни проекта, за да улесни живота на хората. Разсипал се да строи железопътни линии, гигантски железни кораби и тунели.

Вечно бил потънал в работа и не обръщал внимание на хората. Брунел обичал да се залавя с очевидно непостижими неща. Някой път успявал, но допускал и много грешки. Една от тях била железница, задвижвана чрез въздушно налягане.

Обикновено в главата му се въртели хиляди идеи, колосални планове. ….. И всички те изглеждали толкова лесни.

Брунел с група инженери ходил в Ирландия, за да види как работи първата в света „атмосферна железница”. Железница, на която вагоните се движат бързо и тихо, задвижвани само от въздуха.

Идеята била много проста.

Мощни парни машини изпомпват въздуха от тръбата. По нея се движи бутало. То се изтласква от въздуха, който се опитва да се върне обратно. Буталото е прикрепено към пътническите вагони и ги задвижва.

Другите инженери се присмели на тази чудновата безшумна железница. Смятали я за не практична, но Брунел останал впечатлен. Той предложил да се използва атмосферното налягане в Южнодевънските железопътни линии. Тогава ирландската железница „сдавала багажа“. Но възрастни дами се юрнали да влагат спестяванията си в проекта, нали бил предложен от най-великия инженер по това време. Въздушните кули рухнали скоро.

Брунел отишъл лично да види как вървят нещата. Синът на стрелочника го развел наоколо.

– Кожените уплътнители, г-н Брунел, – прошепнал младежа, обзет от страхопочитание към великия мъж, – изсъхват и се пукат при студено време. А когато е горещо, изгниват.

– Разбирам, – отговорил Брунел. – Каква е тази отвратителна миризма?

– Трябва да е от рибеното масло. Компанията нае хора, които да минават по линията и да мажат кожата със сапун и рибено масло, за да не се втвърдява. Наистина мирише отвратително.

Те продължили да вървят и спрели при една от огромните тухлени помпени станции.

– Тук е другият проблем, – казал младежа. – Тръбите…

– Какво им е на тръбите? – изревал Брунел, заглушаван от шума на машините.

Огромната парна машина, като някой разгневен дракон, бълвала черен пушек. Пухтящите помпи засмуквали въздуха от кухите железни тръби. А с него пристигали мазна вода, ръжда и мъртви плъхове.

– Плъхове …  как са попаднали тук? – изръмжал Брунел, но вече се досещал за истината.

Гладните плъхове били изгризали намаслените кожени уплътнители и те започнали да пропускат въздух. Просмукала се вода и тръбите ръждясали.

Прочутия инженер крачел бясно, а младежа подтичвал след него, за да не изостане. Внезапно Брунел се навел, за да пипне наядената от плъховете кожа.. Младежът го погледнал с ужас.

– Нееее…! – изкрещял младия човек.

Брунел доближил ръката си към уплътнителя и младежа го хванал за рамото.

– Стой настрана, момче! – казал грубо Брунел.

– Не пипайте, моля ви…! – промълвил едва едва младежа.

– Защо не?

Тогава Брунел осъзнал надвисналата опасност. Вакуумът вътре в тръбата не бил стопроцентов, но можел да строши костите на пръстите му. Брунел отстъпил мърморейки. Имало някои неща, които и той не се осмелявал да направи.

През февруари 1848 г. Брунел заявил, че проблемите са разрешени, но седем месеца по-късно посъветвал директорите на компанията да замразят проекта.

Парижките катакомби наистина съществуват, както и необичайната канализационна система, каято е обозначена с табелки с имената на улиците. Макар че Париж приема милиони посетители годишно, много от тях не знаят за обширната система от тунели под града.
Официално ги наричат Les carriures de Paris, кариерите на Париж, но сред хората са известни като „катакомбите“ и са едно от чудесата на града. Стените от кости, впечатляващите мотиви от черепи са открити за посещения.
Те датират от XVIII век, когато всички трупове и кости в претъпканото гробище Cimetiure des Innocents – Гробището на младенците, били ексхумирани и преместени във варовиковите тунели и пещери.
Последвали още останки от други гробища и в момента се смята, че там долу има цели седем милиона скелети. Никой не знае кой е създал необикновената и изящна подредба на костите; може би някой работник е искал да направи монумент на мъртвите, които вече нямало да имат надгробни камъни, бележещи гробовете им.
Стените, изградени изцяло от човешки кости и много от тях украсени с шарки от черепи, са подобаващо зловещи и понякога се осветяват за драматичен ефект.
Римляните вероятно са били първите, които са започнали да копаят варовик от земята, за да построят Лутеция — най-ранното римско поселище на остров Сите. Там, където сега се издига катедралата „Нотр Дам“, някога е имало паметник на римския бог Юпитер. Някъде след X век в кариерите усилено се е копаел варовик, за да се издигнат градските стени и да се построят „Нотр Дам“ и дворецът „Лувър“. В течение на дълго време катакомбите са били използвани за контрабандистки складове и са давали подслон на много бездомници. В по-близкото минало, през Втората световна война, както германската армия, така и Френската съпротива са имали бази в тунелите. През нашия век катафликите, полицейската част, която патрулира под земята, са открили в дълбоките тунели нелегални художествени галерии и дори киносалон.
Официално катакомбите се наричат „Костницата на Денфер-Рошро“ и входът се намира точно срещу метростанцията „Денфер-Рошро“. Само малка част от тях е отворена за посещения, защото тунелите са несигурни, тесни, често се наводняват и са осеяни с дупки и шахти.

В последно време в големите градове се строят все повече подземни тунели, за да се намали броя на автомобилите по пътищата. Дизайнери, инженери също са решили  да участват  в тези проекти, за да ги направят по-ефективни.
Група корейски дизайнери са разработили нова концепция подземен тунел за големите градове,  способна да произвежда екологично чиста електроенергия. За това се използва енергията на вятъра, образувана при движението на подземните влакове.
Новата система се нарича „Тунелен вятър“. Тя позволява да се предоставя електроенергия на редица обществени комуникации на повърхността на земята, градския транспорт, осветление, асансьори и други.