А това как става?
Когато поставя преграда на завистта, т.е. създам си навик да се радвам на успехите и красотата на другите, аз се променям.
Когато преодолея желанието си за повече покупки като жертвам, аз се променям.
Мързела побеждавам с труд, рутината с креативност, блудството с обезоръжаваща верност, сребролюбието с отслабващо задоволство.
Когато съм готова спонтанно да направя добро: да посетя болен или човек потънал в мъка; да не премина покрай някой, който е изоставен от близък, без да му обърна внимание; да дам исканото от просещия без да се интересувам за чистотата на мотивите му; да носа отговорност за поето обещание и да не говоря напразно; да простя на този, който ме е обидил или разочаровал, аз се променям.
Това са принципи звучали още преди 2000 години. Просто трябва да започнем да ги усвояваме. И тогава доброто ще започне да покорява сърцата на хората.
Блажения Августин е писал: „Блажен, който обича в Тебе приятеля и заради Теб врага. Само този не губи нищо скъпоценно, чийто пътища са в това, Кого не трябва да изгуби.“

От край време ги знаеха като най-бедния народ. Това не бе тайна и за самите тях. Нищо, че се намираха в най-населения и богат район на Земята. Какво, да протестират ли? Не, такова нещо трудно бихте видели от тях. Изглежда защото не могат да си го позволят.
Въпреки, че са най-бедните, голяма част от стоките и услугите им са по-скъпи, отколкото на комшиите им.
За да оцелеят, те са принудени да работят непрекъснато при ужасни условия на труд. Погазени са всякакви трудови норми. Не смеят да се оплачат, да потърсят правата си. Синдикатите им, ако могат така да се нарекат, не се знае какви интереси защитават, може би техните лични…
Ще попитате: „Как може при такъв стандарт на живот, с тези условия на труд и при това грубо отношение, те да си стоят тихо и безропотно да приемат всичко“?
Разберете, те са бедни, толкова бедни, че ако един ден не са били на работа, ще бъде пагубно за тяхното оцеляване. Ако нямат работа не могат да си платят сметките, да си купят храна, за лекарства и дрехи да не говорим.
Бедността им ги принуждава да ходят болни на работа. Те по-скоро биха умрели на работата си отколкото да си вземат почивка.
Заробени веднъж от банките, втори път от работодателите и трети път от политиците си, те са изгубили всяка надежда. Живеят ден за ден в постоянен страх и стрес, да не изгубят работата си, надницата си и да не се разболеят.
Предприятията им произвеждат инвалиди. Работниците им са използвани, изстискани и изхвърлени на улицата, без защита и надежда.
Най-инвестирана е полицията. И забележете, тя не се бори срещу престъпността. защото е корумпирана и подкрепя такава власт. Така всеки опит, дори и малък, за протест и търсене на отговорност, бива смазан и потушен.
Каква идилия. Толкова тих и спокоен народ, примирен със всичко, без желание  да се защитава.

Веднъж едно момче помагала на дядо си в градината. Двамата усърдно плевили цял следобед. Когато свършили детeто попитало:
– Дядо, защо плевелите, които не садим така добре растат, а това, което съдим, се нуждае от повече внимание, грижа и труд?
– Радвам се, че си толкова наблюдателен, а и си направил ценно откритие. Всичко, което е ценно и значимо за човека, често изисква немалко усилия, а вредното и ненужното само си израства.

Веднъж ангел долетял, за да види как хората работят. Видял тежкия труд на селянина. В една година той получавал богата реколта, а в друга нищо. Наблюдавал и един художник. Много години той работил над картината си, но живеел в бедност. Видял богат човек, който успял да натрупа огромно богатство, а после се разорил.
Когато се върнал на небето ангела казал:
– Много хора се трудят усилено, но рядко им се заплаща според работата, която извършват
– Има работа на земята, която се заплаща според вложения труда, – казал друг ангел. – Това е работата на майката.
– Майките работят ден и нощ, но аз не видях някой да им плаща за това! – възкликнал завърналия се ангел.
– Работата на майката, е най-високо платената, защото за нея се плаща с любов.

Това бе голямо постижение на отдела и директорът с интерес очакваше да види реализирането му.   Пред него стоеше млад учен, висок, слаб със скулесто лице и умни очи. Сомов реши шеговито да поднесе резултатите от своя труд. Той винаги е обичал такъв род дървета.

– Хайде да видим колко бързо ще израсте тази красавица, – загадъчно се усмихна младия човек.

Директорът стана и с леко съмнение в гласа каза:

– Разбира се в навечерието на Новата година това е много подходящо, но колко време е необходимо, за да порасне такова дръвче?

Сомов поривисто се отправи към лабораторната маса. Извади с пинсета от полупрозрачно бурканче малко семенце и каза уверено:

– Не повече от  двадесет-двадесет и пет минути.

– Прекрасно… – недоверчиво промърмори директорът.

Младият учен, без да се обърне, започна да обяснява:

– Биотоковете се предават по индукция. Записът се възпроизвежда и сигнала постъпва в електродите. Хранителният разтвор дава всичко необходимо за растежа на дръвчето…..

Шумът на моторите отслабна, настъпи тишина. Лампичките угаснаха и приборите заработиха. Изведнъж директорът се вцепени. Пред погледът му започна да изправя ръст малка елхичка. Последва възторжен възглас:

– Невероятно!..Великолепно!… Това е цяло чудо!

Сомов смутено се усмихна.

– Каква карасива елхичка, – повтори няколко пъти като в унес директорът. – Просто нямам думи!

– А на мен ми е жал за нея, – едва доловимо прошепна женски глас.

На вратата стоеше Сара младши научен сатрудник, работеща към същата лаборатория. Тя бе привлекателна и стройна млада жена. Директорът сви рамене в недоумение:

– Защо?

Сара дойде и нежно докосна с върха на пръстите си крехкото създание:

– Те не е видяла как тъжно се губи залеза, как се усмихва утрото. Нейните клонки не са поели от медения мирис на юни. Тя не е опитвала наелектризирания буреносен въздух. Не е слушала песента на птиците, почиващи си върху нея. А къде са приятелките ѝ? Къде е родната зелена гора? Тя никога няма да усети необятната тайга…..

На расниците на Сара блеснаха сълзи. Мъжете навели глави, мълчаха. В лабораторията стана тихо.

А елхичката се радваше на яркия лъч на лазера, на обогатения въздух с въглероден двуокис. Радваше се на биотоковете и на хората…

Това, за което говореше Сара, за нея беше напълно непознато.