Сив едър котарак, с гъста рунтава козина се протягаше на тревата под последните слънчеви лъчи на закъснялото лято. Баба Стойна погледна Марчето и рече:

– Виждаш ли го този хубосник, нашата котка го спаси.

Момичето седнало до нея я погледна учудено:

– Как го спаси?

– Една сутрин излизам и гледам пред вратата малко котенце, – започна да си припомня баба Стойна станалото не много отдавна, – още слепичко, току що родено. Тук има една комшйска котка, тя като се окоти, разнася малките си пред вратите на хората. Дожаля ми за животинката, ама какво да го правя? Тогава снахата Димитрина каза:

– Мамо, що го не сложиш при нашата котка, нали скоро и тя се окоти.

Рангел скръцна със зъби и само измърмори:

– Няма да го приеме.

– Е, нека опита все пак, – каза Радка, на Ставри жена му.

Баба Стойна махна с ръка.

– Та взех го и го сложих при малките до нашата Писана. Стоях отстрани и гледах какво ще стане. Писана дойде до малкото, започна да го лиже и след като го „изми“, му даде да суче. Ето на, какъв красавец стана. Ама вместо да гони мишките, гони комшийските котки по дворовете, – засмя се старата жена.

– Животинка, ама и тя знае какво е милост, – добави дядо Петър, влизайки в двора. – Разбрала нашата Писана, че малкото няма закрила и кой да се грижи за него, и го приюти, а ние хората понякога сме такива зверове, че нямаме милост към никого.

Нежен скреж покриваше  зелената трева излъгалата се да поникне от задържалото се циганско лято. Вятър нямаше, но студът щипеше всяка част, които хората не бяха покрили по себе си.

Баба Пена беше подранила тази сутрин и вече се връщаше от магазина с натежала торба, пълна с продукти. Мина край двора на бай Илия и се провикна отдалече виждайки възрастния човек да шета нещо из двора:

– Стопли се а?

Бай Илия намести къскета се и добродушно се засмя:

– Бабо Пено, признай, че това лято не беше толкова студено!

Възрастната жена в същия дух му отвърна:

– Е, ти се студено ли искаш да бъде, нека се постопли малко.

Така двамата старци обичаха да се шегуват и с времето, и с болежките си. Чуеше ли ги човек, неволна усмивка пропълзяваше по лицето му.

Бай Илия не остана длъжен и продължи духовития разговор:

– Е, време му е вече! Наситихме се на хубаво време, нека малко и студът да ни позагрее.

– Наболедувахме се, сега да му мислят бацилите, като стегне студът, – каза баба Пена, укротила хумора в думите си.

– Време им е и те да се изпокрият и затрията, – съгласи се бай Илия.

Весели хора, с такива никога няма да ти е скучно. Нито студ, нито пек, дъжд или силен вятър ги плаши. Все ще нямерят нещо, с което да се пошегуват, да развеселят душата и стоплят сърцето.

Художникът Ervin Loránth Hervé е създал впечатляваща структура, която ще украси Международния панаир на съвременното изкуство.
Скулптурата иронично е наречена „Явление“.
Тя е създала много главоболия на автора си при монтажа.
Фигурата на огромния мъж е направен изцяло от полистирол и опънато платно, което изглежда точно като тревата.

Тя продължи да върви като се вглеждаше в тревата. Край нея крачеше юноша доста източил се за годините си. Отдавна не бяха се разхождали заедно.

– Знаеш ли, след като се омъжих за баща ти, исках да имам дете. Но минаха три години, а аз още не можех да забременея. Много хора мислеха, че проблема е в мен и аз смятах, че е така.

Въздъхна и погледна вече порастналия си син.

– Не можех да си представя живота си без деца.

Болката, която беше изпитвала тогава се изписа на лицето ѝ. Приближи до едно дърво и затърси нещо по кората му. Засмя се и каза:

– Беше една нощ и аз не можех да заспя ….

Когато отдръпна ръката си от дървото, младежът се вгледа внимателно. Той забеляза букви, които едва се четяха: „МОЛЯ..“

– Не само децата обичат да дълбаят, – усмихна се тя.

– Какво е това? – попита синът.

– Молитва.

– За дете? – очите на юношата се уголемиха.

Тя кимна и прибави плахо:

– Дърветата по цял ден гледат към Бога.

Синът смръщи вежди.

– Знам, че това беше глупаво, но ……

Тя отново докосна дървото, погали го с длян върху издълбаното място и се обърна към сина си:

– Сега знаеш колко много са желани децата, а те често забравят това. Мислят си, че са бреме, а не сбъднато щастие.

Той приближи до нея и я прегърна.

Течала си река в пустинята. Тя била малка, но в близост до бреговете ѝ процъфтявал живот: цъфтели цветя, шумоляла тревата, пеели птици, върби наклонявали дългите си клони и я галели. Реката се радвала на живота около себе си и всичко ѝ изглеждало навсякъде прекрасно.
Една нощ до нея пропълзяла змия и изсъскала:
– Ти си толкова щастлива тук, а малко по-далече от твоите брегове всичко умира от жега …..
Ако змията е била по-добра и мъдра е щала да каже: „Ти си толкова добра, не жалиш влагата си и спасяваш от гибел цветя, треви и дървета в тази нажежена от горещината пустиня“. Но тя не била такава, а била зла и завистлива.
Реката се наскърбила:
– Как мога да помогна на пустинята?
– Посъветвай се с човека, – отговорила змията.
На сутринта човекът изслушал реката.
– Добре, – казал той, – аз зная какво да правя.
Ако човекът е бил мъдър и грижовен е щял да каже: „Ти и така правиш всичко, което можеш“. Но той бил закоравял и небрежен.
Взел кирката и без много да се замисли, разкопал бреговете на рекичката и направил множество канали, които я свързали с пустинята. Водата по тях отишла в пясъка, а по бреговете, къдете преди течала, всичко изсъхнало.
Още повече се натъжила рекичката. Долетяла до нея райската птица.
– Какво се е случило? – попитала тя.
Разказала ѝ рекичката за своята голяма мъка. Тогава райската птица ѝ казала:
– Ти не си родена, за да напояват цялата пустиня. Това не можеш да направиш. Връщайте се във своето корито и дай живот на своите брегове.
– Но на мен ми е мъчно за пустинята ….
– Радвай се на живота на своите брегове, не тъжи за нажежената пустиня. Радостта ти ще укрепи твоите сили, а скръбта ти ще привлече хората. Те ще видят жизнеността на твоите брегове и ще се досетят как да оживят пустинята. Това е твоето предназначение …..
Потекла рекичката отново на мястото си и понесла със себе си радостта, която дава живот на бреговете и мъката, че не може да оживи цялата пустиня.