Очаквайки присаждане на сърце, Стен Ларкин живял 555 дни без такова.

25 годишният жител на Мичиган е обикновен млад човек. Той се разхождал в парка с трите си деца и разговарял с по-малкия си брат. Но те не знаели, че в раницата си ѝ Стен носел изкуствено сърце, което му помагало да издържи до времето на присаждането на ново сърце.

Хирурзи отделили сърцето на Ларкин през ноември 2014 г. и го заменили с устройство, което му давало възможност да бъде в дома си, а не в болницата, очаквайки трансплантацията.

И накрая през май тази година Ларкин е получил нов орган и сега се възстановява след операцията. Той скоро ще се прибере у дома си.

Много хора се страхуват да останат дълго време с изкуствено сърце, но трябва да оставят това малодушие и нерешителност. Устройството, което заменя сърцето, може да помогне на човек да изчака до присаждането на ново в обикновена делнична обстановка.

В една тъмна нощ Васко караше автомобила си. Колата се занесе настрани, а Васил беше изхвърлен от седалката.

След 12 часа лекарите обявиха, че 18 годишният младеж не е могъл да се справи с многобройните си наранявания.

Това бе голяма загуба за неговите близки.

Васко беше спортист, герой за малката си сестра и отдушник за майка си. На сестра му Сара и майка му Юлия им бе трудно да се сбогуват с Васко. Това беше тежка мъка, която щеше да ги съпровожда през целия им живот.

Но веднъж се случи нещо изумително.

Майка му си спомни, че когато Васко бе жив казваше:

– Искам да стана донор за органи, в случай, че се случи нещо със мен.

Това негово желание бе изпълнено.

На Елена Найденова присадиха бъбрек и панкреас от него.

Лекарите казваха за нея:

– На Елена не ѝ остава много време.

Но благодарение на трансплантацията, те все още е жива.

Измина една година. Сара и Юлия бяха отишли на гроба на Васко. По същото време Елена минаваше наблизо с мъжа си и му предложи:

– Нека да идем на гроба на Васко.

Когато Юлия видя Елена да приближава гроба на сина ѝ, майчиното ѝ сърце трепна. Тя разбра, коя е тази жена.

Юлия и Елена се прегърнаха.

– Той е моя герой, – каза Елена като погледна към гроба на Васко. – Благодарна съм му, че ми подари още живот.

Учени от университета в Мичиган са разработили необичайна технология за трансплантация, при която се пресаждат от един човек на друг, не част от тялото, а … фекалии.
Парадоксално е, че тази процедура, наистина е необходима.
Често при хората, преминали курс на лечение с антибиотици, в стомаха им свободно се размножава бактерията Clostridium difficile, която води до неприятни заболявания на стомашно-чревния тракт, включително и диарията.
Оказва се, че този проблем може да се реши с фекална трансплантация, а с тях и внасяне на бактериална среда, от здрав човек на болен.

Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.

Японски учени започнали да изследват възможността на клетки да придобиват различни специалности. С помощта на такива клетки изследователите планират напълно да спрат поврежданията в централната част на ретината при възрастни пациенти.

Вече са започнали първите стъпки на експериментално лечение на шест доброволци над 50-годишна възраст. При проучването от пациентите ще бъдат взети микроскопични парчета кожа от рамото. Клетките на тази проба ще бъде програмирани с помощта на специални протеини в индуцирани плурипотентни клетки и най-накрая – в клетките на ретината. Тънък слой от тези клетки ще се имплантира под увредената зона на ретината.

Ако трансплантацията е успешна, тези клетки ще бъдат в състояние успешно да възстановят пигмента на епитела, което ще помогне на пациента да възвърне зрението си.

Отглеждане на тези клетки ще отнеме най-малко 10 месеца, а работата с всеки пациент около 8 месеца.

След завършване на експеримента, всеки доброволец ще бъде наблюдаван от специалисти още 3 години.