Вглеждайки се в изобилната зеленина покрила всичко наоколо, Николай възкликна:

– Не пропускам възможността да видя нещо красиво. Животът е пълен с красота.

Мая допълни:

– Виж пчелата, малкото дете и усмихнатите лица. Помириши дъжда и почувствай вятъра.

Николай махна с ръка:

– Сякаш трябва да си уговорим среща с Красавицата, за да я преоткрием. Освобождаваме ли малко време, оставайки всичко, за да погледнем светлината, която озарява всичко наоколо и вдишваме ли поне малко свеж въздух?

Мая се завъртя в кръг:

– Природата ме опиянява с красотата си. Листата ѝ са по-ярки от моето помрачено сърце. Дърветата са по-големи от всичките ми страхове. С нея получавам нов поглед към малките си проблеми.

– Ако можем да отделим време, да се разходим, да се уединим, – въздъхна Николай, – ясното небе ще прочисти сърцата ни.

– Красотата лекува, възстановява, облекчава товара, – плесна с ръце Мая. – Тя дава благодат там, където сме мислили, че няма такава. Открива светлина в тъмнината. Дарява ни с надежда в най-отчаяните места.

– Господи, – прошепна Николай, – благодаря Ти за красотата. Тя е твоя дар, Твоята радост от сътворението, Твоят свеж въздух за уморените ни дробове. Помогни ни да виждаме красотата навсякъде и във всичко.

Весела бе осемнадесетгодишна, когато баща ѝ почина. Кандидатства и не я приеха. Започна работа и се чувстваше смазана.

Трудно ѝ бе да се моли, но каза:

– Небесни Отче, моля Те да се намесиш.

Може да ви звучи наивно и глупаво, но Весела бе сигурна, че Той ще я послуша.

Години по-късно тя си спомни за случая и си каза:

– Бог е бил наясно с мъката в сърцето ми през цялото време. Като се върна назад виждам, че Той навсякъде е присъствал в живота ми.

Понякога сме толкова съкрушени от обстоятелствата, че не можем да изкажем пред Бога това, което изпитваме.

Дали мънкаме или плачем в Неговото присъствие, Той ни слуша.

Всичко, което трябва да направим, е да дадем товара си на Бога и да го оставим в Неговите ръце.

Важното е да Му се доверим. Бог ще разреши ситуацията на Своето време и по Своя начин.

Миналото на Петър бе като плаващ пясък. Колкото повече се бореше с него, толкова повече потъваше.

– Какво да правя? – Петър попита най-добрият си приятел.

– Лекарството за твоя грях не е твоя работа, а Божия. Ти не си създаден да носиш този товар, – поклати глава Димо, след като го изслуша.

– Да, знам, че Исус може да го отнеме, – тежко въздъхна Петър.

– Тогава помоли Го да го направи, – посъветва го Димо.

Съмнението зачопли в душата на Петър и той го изказа на глас:

– Ами ако не го направи?

– Самият Той ти казва: „Елате при Мене всички, които сте уморени и обременени, и Аз ще ви успокоя”, – насърчи го Димо. – Бог никога няма да се откаже от теб.

Така Петър откри мястото без вина.

Чрез Исус веригите и оковите от миналото паднаха и Петър повери своето бъдеще на Господа.

Защо не постъпите и вие така?!

Повечето от нас имат лошия навик да повтарят повече от грешките си.

Мишо редовно се бореше със съвестта си, защото искаше да има мир в сърцето си.

Но мир не се постига, чрез отричане на това, което бе направил. Нито извиненията или опитите да се измъкне от отговорност. Така или иначе, въпреки нежеланието му понасяше последствията от неправомерните си действия.

Баща му често му повтаряше:

– Можеш да работиш усилено, за да бъдеш „добър“, но това няма да компенсира грешките ти. Докато не признаеш, какво си направил, няма да стигнеш до никъде.

Мишо не винаги бе съгласен да си признае, защото се страхуваше, че ще изпадне в нечии очи.

Изграждаше си алиби, измисляше извинения или се опитваше да се споразумее, но това не му помагаше особено много.

Гордостта държи всеки в тъмнина. За това слага маска и избягваме всичко, което може да го доведе до възстановяване.

Всеки, който иска обновяване е нужно да се изчисти. Достатъчно е само да признае това, което дълбоко в себе си знае, че е истина:

– Виновен съм. Направих …..

Когато човек признае грешките си, той спира да се бори, а това води до освобождение.

Какво облекчение е най-накрая да се освободиш от товара на своите лъжи и извинения, като ги признаеш.

Когато изповядате греха си, ще си възвърнете вътрешния мир и съкрушеният ви дух ще бъде обновен.

Изповедта е акт на честност и смелост. Това е желание да повериш себе си на милостта на един любящ и прощаващ Бог.

Миро и Жоро се вглеждаха в натрупаното с облаци небе и се питаха, дали ще вали. А между другото водеха много „важен“ разговор.

– Ако духовният ти багаж бе видим, какво ли щеше да има в него? – попита Миро.

– Куфари от вина, издути от преяждания, раздувания и компромиси, – разпери ръце Жоро.

– Да носиш товар от вина, не е нещо ново. Толкова много го правят, – добави Миро. – Представи си хлапе, което съжалява за думите, които е казало на майка си….

– Вероятно ще съжалява за стореното, но не може да ги върне назад, – плесна с длан по крака си Жоро. – Така че тази вина си остава в него и го гнети.

Двамата замълчаха, като си спомняха за доста неща, в които се чувстваха виновни.

– И как се смъква този духовен багаж? – попита Жоро.

– Чрез пътя на правдата, – бързо отговори Миро.

– Къде е този път? – недоумяващо вдигна рамене Жоро.

– Това е тясна криволичеща пътека нагоре изкачваща се по стръмния хълм, – започна да обяснява Миро, – на който се намира кръст.

– И? – настойчиво извика Жоро.

– В основата му има много торби с грехове….

– Нищо не разбирам, – прекъсна го Жоро.

– Това е Голгота. Компостна купчина за вина. Искаш ли да оставиш там и своята?

– О, да! Би ми било по-леко, – усмихна се Жоро.